Той дори не знаеше със сигурност къде всъщност се намира. Понеже беше алчен и самоуверен, него просто го купиха, купиха го с лекота, като предмет от пазара, купиха го още в момента на слизането му от самолета на летището в Тел Авив. Беше заминал за Израел сам, престарелите му родители категорично отказаха да напуснат Лвов, а съпругата му отдавна се бе развела с него и не се интересуваше от живота на бившия си съпруг, пък и живееше в друг град. Миша така и не видя историческата си родина, пребиваването му на обетованата земя приключи с четирите дена в хотела при летището, през които ловко и умело го обработиха, като си послужиха с любовта му към парите, страха му пред нищетата и безработицата, тщеславието му на учен. Взеха му документите, а след четири дена го натовариха в един самолет заедно с трима придружители и Миша отлетя от Израел за Канада. Пътешествието продължи изключително с частни самолети, чийто екипаж не страдаше от многословие. Придружителите, напротив, бяха учтиви и разговорливи, но само в определени рамки. Затова когато бе доведен в тази огромна подземна лаборатория, Майкъл Щейнберг можеше само да гадае дали се намира в Китай, Корея, Япония, Австралия или на Малдивските острови. След време, разбира се, схвана, че все пак се намира в Азия, но къде именно — това си остана загадка за него. На работещите над проекта очевидно под заплаха от смърт бе забранено да обсъждат с ръководителя каквото и да било извън рамките на научната работа. Пък и самото общуване бе крайно ограничено: Майкъл работеше в отделен кабинет, а всички разговори се водеха или по подслушван вътрешен телефон, или в присъствието на единия от двамата американци, които, доколкото схвана Майкъл, представляваха службата за сигурност. Пред тях човек не би могъл да се разприказва.
Щейнберг натисна синьото копче на пулта за връзка. Вратата веднага се отвори и в кабинета влезе единият от американците, които Миша наричаше за себе си цербери.
— Слушам ви, докторе.
— Какво се прави относно проблема със суровината? — недоволно попита Майкъл. — Времето си тече и работите може да спрат.
— Какъв е максималният срок, до който можем да се простираме?
— Три, най-много — четири дена! — отсече ръководителят. Тук той бързо се бе научил да бъде категоричен и неотстъпчив.
Американецът разговаряше с него спокойно, но като външен човек, сякаш не искаше да се задълбочава в проблемите, изникващи пред този дебел потен човек.
— Ще докладвам — спокойно отговори той, — че суровината ви трябва след четири дена.
— Направете го, ако обичате — отвърна Щейнберг, без да се опита да скрие злобата и тревогата си. — Свободен сте.
Церберът мълчаливо се обърна и излезе.
Майкъл се опита да се утеши с мисълта, че проблемите със суровината не възникват по негова вина, затова ако завършването на проекта се забави, няма него да накажат. Но утехата се оказа слаба, защото в самото начало на работата, по вкоренен още от съветските времена навик, той мързелуваше и се мотаеше, дълго отлага, разтяга локуми, прави се на велик мислител. И това не остана незабелязано от хората, които го наеха. Отначало кротко го предупредиха, а после открито го заплашиха, че предизборната кампания в страната започва през февруари, затова ако проектът не бъде завършен навреме, работата върху него изобщо губи смисъла си и тогава ще се намери кой да отговаря за вложените в него огромни суми. Отговорен ще държат и него, ръководителя на проекта. И точно тогава му обясниха нещата със силното психотропно лекарство и закритата клиника за душевноболни. Майкъл им повярва безрезервно, защото такива похватчета отдавна се прилагаха в Русия, той го знаеше много добре. Нещо повече — напоследък започна да се опасява, че такава съдба го очаква, независимо от крайния резултат от проекта: той не е опасен за наелите го хора само докато е заключен в този смрадлив, изолиран от целия свят бункер. Когато работата приключи, ще трябва да го пуснат. Кой знае дали няма да се уплашат да го направят… Ето защо Майкъл се стараеше с всички сили да се изяви колкото може по-добре, та да поискат отново да го използват. С тъжен сарказъм си мислеше как бе започнал работата с мечтата за много пари, а я завършва с единствената мечта да остане жив. Защото ако го използват и в бъдеще, той така и ще си остане в този омразен бункер, където парите нямат никакво значение — тук те просто не са му нужни.