— Сигурен ли си? — със съмнение поклати глава Ирина.
— На деветдесет процента. Има риск да сгрешим, но риск винаги съществува и не бива да превръщаме това в непреодолим проблем. След седмица ние с тебе ще имаме по сметките си вече милион и половина долара, така че можем кротичко да си събираме багажа. Нали, мацко?
— Не знам, Тьомушка, този път нещо не ми е спокойно — помръдна рамене жена му. — Защо не почакаме, докато всичко напълно се изясни?
— Не можем да чакаме — започна да се дразни Артьом. — Как не разбираш? Сева ме припира, иска хем повече пари, хем и по-бързо, и на него като на нас окото му гледа навън. Ако не взема стоката от него, той ще намери на кого да я продаде. А аз откъде ще търся после друг Сева? И мене купувачите ме стискат за гърлото, посочиха ми най-малко три източника, откъдето могат да вземат стока, ако аз отпадна от играта. Ако ние с тебе прекалим с предпазливостта, рискуваме да изгубим всичко. Няма да получим нито цент повече и тогава всичките ни планове отиват на вятъра.
— Добре, миличко, ти по-добре си знаеш работата — с въздишка се съгласи Ирина, извади приборите и започна да слага масата.
6.
Вакар се наслаждаваше на самотата в празния апартамент. Напоследък това рядко му се удаваше. Лиза все по-често изпадаше в депресия и си седеше вкъщи, разхождаше се из апартамента като бледа сянка и току поглеждаше баща си с ням укор. Жена му не възнамеряваше повече да пази хладно мълчание, тя демонстративно разнасяше из къщата вещите и рисунките на сина им и разсъждаваше на глас върху любимата си тема за душата на момчето, която не намирала покой, и за това, че родният му баща не можел да се погрижи за възстановяването на справедливостта. Владимир Сергеевич гледаше да остава вкъщи колкото може по-малко, стоеше до късно в службата си или наблюдаваше Ерохин. Днес беше четвъртък, Лиза беше отишла у Дима Сотников, жена му беше излязла някъде и той можеше да си отдъхне няколко часа на спокойствие.
До края на отпуснатия от Елена срок оставаше съвсем малко и той вече беше премислил кога и как ще изпълни своята тежка, горестна, но необходима мисия. Днес можеше никъде да не излиза и Владимир Сергеевич спокойно огледа и оправи ежедневната си и парадната си униформа, провери шинела и калпака — в началото на ноември обикновено се провеждаше строеви преглед със зимни униформи. Най-сетне прегледа насъбралите се на бюрото му книжа, накъса и хвърли всичко ненужно, а останалото разпредели по отделни папки и грижливо надписа всяка от тях. Случайно напипа в дъното на чекмеджето старите си полковнишки пагони и за кой ли път горчиво си помисли, че нито веднъж не можа да облече кител, на който пагоните да са пришити от ръцете на Елена. Съпругите на всички негови колеги офицери с трепет следяха служебното издигане на мъжете си и смятаха за свой свещен дълг пришиването на новите пагони с поредната звезда. Само Елена никога не знаеше кога мъжът й получава поредния си чин и колко ще трябва да чака до следващия. Той получи предсрочно чин полковник, но когато някои офицерски съпруги се изненадаха, че мъжът на Елена е станал полковник само на трийсет и шест години, тя не намери по-добра реакция от равнодушния отговор:
— Така ли? Аз пък мисля, че е точно навреме. Общо взето, не ги разбирам тези работи.
Когато приключи с книжата, Вакар с удоволствие седна до разтребеното бюро и два часа се подготвя за утрешната си лекция. Имаше много нов материал, който той систематизира, обмисли методическите похвати, които щяха да го направят по-достъпен и по-лесно запомнящ се, провери картите и схемите, редактира и обнови едно-друго. И чак след това си позволи да полегне на дивана с книга в ръка. Но не му се четеше. Мислите му бяха заети с Ерохин и със собствения му чудовищно осакатен живот.