— Бягай в къщи — каза Рац, размърдвайки се на скърцащия стол с нещо като тревога. — Артисте. Бягай в къщи.
Усещаше, че го гледат, докато пресече стаята и се провря през пластмасовата врата.
— Кучка — каза той на розовия оттенък над Шига. Надолу по Нинсей холограмите вече изчезваха като призраци, и повечето неонови надписи бяха вече угаснали и студени. Отпи гъсто черно кафе от чашката на уличен продавач и загледа изгрева на слънцето. — Отлетяла си, сладурче. Градове като този са за хора, влюбени в пътя към дъното. — Но всъщност не беше точно така, и той усещаше, че му е все по-трудно да поддържа чувството, че е предаден. Тя просто искаше билет до вкъщи, и RAM-ът в неговия Хитачи щеше да й го купи, ако можеше да намери подходящ купувач. И тая работа с петдесетачката; почти му я беше върнала, знаейки, че ще ограби останалото, което той има.
Когато се измъкна от асансьора, на рецепцията беше същото момче. Друга книга.
— Добри ми приятелю — повика го Кейс, без да стъпва на пластмасовите туфи, — Няма нужда да ми казваш. Вече знам. Хубава дама дошла на посещение, казала има мой ключ. Дребно готино нещо за теб, примерно петдесет Нови?
Момчето остави настрана книгата.
— Жена — каза Кейс и драсна линия с палец по челото си. — Коприна. — Ухили се широко. Момчето се ухили в отговор и кимна.
— Мерси, задник — каза Кейс.
Имаше проблеми с ключалката на ковчега. Омешала е нещо, докато се е мъчила да отвори, мислеше си. Той знаеше откъде да наеме „черна кутия“, която би отворила всичко в Евтиния хотел. Флуоресцентите пробляснаха, докато влизаше.
— Затвори капака много бавно, приятел. Още ли носиш оная подробност от събота през нощта, дето я беше наел от сервитьора?
Тя седеше с гръб към стената в другия край на ковчега. Краката й бяха кръстосани, китките почиваха на тях; измежду пръстите се показваше подобното на солница дуло на флетчерен пистолет.
— Ти ли беше в залата за игри? — Той дръпна капака надолу. — Къде е Линда?
— Удари ключа на капака.
Той го направи.
— Твойто момиче? Линда?
Той кимна.
— Махна се. Взе ти Хитачито. Голяма невроза. Та да се върнем на пистолета ти. — Тя носеше огледални очила. Дрехите й бяха черни, токовете на черните ботуши бяха забити дълбоко в темперопора.
— Върнах го на Шин, да си взема депозита. Продадох му обратно патроните му на половин цена. Искаш ли парите?
— Не.
— Да ти трябва сух лед? Всичко, което имам, веднага.
— К’во си изкукал тая нощ? Що трябваше да правиш оная сцена в залата? Трябваше да съсипя онова наемно ченге с мунчакото.
— Линда каза, че ще ме трепеш.
— Линда ли? Никога не съм я виждала преди да дойда тук вътре.
— Не бачкаш ли за Уейдж?
Тя поклати глава. Той забеляза, че очилата са хирургически имплантирани, запечатвайки очниците й. Сребърните стъкла сякаш израстваха от бледата гладка кожа над скулите, обрамчени от черна коса, подстригана като груба грива. Пръстите, обвити около флетчера, бяха тънки, бели и завършваха с полирани червени нокти, които изглеждаха изкуствени.
— Мисля, че си отвъртял бушона, Кейс. Едва си показах носа, и ти ме нагласи в представата си за нещата.
— И какво искате, мадам? — Той се облегна на капака.
— Тебе. Едно живо тяло, мозъкът по възможност цял. Моли, Кейс. Викат ми Моли. Събирам те за човека, за който бачкам. Просто иска да поговорите, и толкова. Няма да пострадаш.
— Това е добре.
— Ако не пострадаш от мен, Кейс. Нищо лично — предполагам, че просто така са ми вързани жиците. — Тя носеше черни кожени джинси и обемисто черно яке, ушито от някаква матова тъкан, която като че ли абсорбираше светлината. — Ако махна стреломета, ще се държиш ли както трябва, Кейс? Имаш вид като че ли обичаш да правиш глупости.
— Хей, аз съм много послушен. Лесен съм за действане, няма проблем.
— Екстра, момко. — Флетчерът изчезна в черното яке. — Защото ако опиташ някой шибан номер, ще е един от най-тъпите опити в живота ти.
Тя вдигна ръце с дланите нагоре, белите пръсти леко разтворени, и с почти нечуто изщракване десет двуостри четирисантиметрови остриета като скалпели изскочиха от местата си под червените нокти.
Усмихна се. Остриетата бавно се прибраха.
2
След цяла година, изкарана по хотелите-ковчези, стаята на двайсет и петия етаж в чибанския Хилтън изглеждаше чудовищно голяма. Беше десет на осем метра, колкото половин хотелски апартамент. Бяла кафеварка марка Браун димеше върху ниска масичка близо до стъклена плъзгаща се врата, която извеждаше на тясна тераса.