— Щото ти му дойде до гуша. И си на път да дойдеш и на мен.
Той смяташе да й разкаже историята на Корто, но се отказа. Беше използувал в самолета приспивателен дерм.
Пътят от летището насам беше абсолютно прав, като сръчен разрез, разтворил града през средата. Беше гледал как се плъзгат назад дървени квартири с недодялани кърпени стени, кооперации, аркологии, мрачни жилищни строежи, още стени от рекламни пана и ръждясало желязо.
Финландецът, в нов костюм от Шинджуку, сарари черен, ги чакаше кисело във фоайето на Хилтън, закотвен във велурено кресло сред море от бледосини завеси.
— Исусе — каза Моли. — Плъх в официален костюм.
Те прекосиха фоайето.
— Колко взе, за да дойдеш чак тук, Финландецо? — Тя остави торбата си до креслото. — Сигурно по-малко, отколкото за да навлечеш костюм, а?
Горната устна на Финландеца се дръпна назад.
— Недостатъчно, сладуранке. — Той й подаде магнитен ключ, закачен за кръгло жълто номерче. — Вече сте регистрирани. Хончото е нагоре по стълбите. — Той се огледа. — Шибан град.
— Измъкнат ли те изпод купола, веднага хващаш агорафобия. Просто си представи, че това е Бруклин или нещо от сорта. — Тя завъртя ключа около пръста си. — Като паж ли си тук, или какво?
— Трябва да проверя имплантите на няколко типове.
— К’во става с дека ми? — запита Кейс.
Финландецът се намръщи.
— Съблюдавай протокола. Питай шефа.
Пръстите на Моли се размърдаха в сянката на якето й, свиха се за миг в знак. Финландецът се вгледа, след това кимна.
— Да — каза тя. — Знам кой е. — Кимна с глава към асансьорите.
— Напред, жокей.
Кейс я последва с двете чанти.
Стаята им спокойно можеше да бъде сбъркана с онази в Чиба, където Кейс беше видял Армитаж за пръв път. Той застана до прозореца, в сутрешната светлина, почти очаквайки да види Токийския залив. От другата страна на улицата имаше друг хотел. Продължаваше да вали. Няколко писари бяха намерили убежище по входовете, старите им гласопринтери бяха обвити в парчета чист найлон, доказателство, че писаното слово все още се радва тук на известен престиж. Това беше мудна страна. Кейс гледаше как матовочерен ситроен с примитивен водородно-клетъчен двигател изповръща петима мрачни турски офицери в измачкани зелени униформи. Те влязоха в хотела отсреща.
Хвърли поглед назад към леглото, към Моли, и се удиви на нейната бледност. Беше оставила микропоровата шина на леглоплочата на техния последен етаж, до трансдермалния индуктор. Очилата й отразяваха част от осветлението на стаята.
Сграбчи телефона, преди той да успее да звънне втори път.
— Радвам се че сте будни — каза Армитаж.
— Тъкмо ставам. Дамата още хърка. Виж к’во, шефе, мисля, че май е време да поприказваме малко. Мисля, че ще работя по-добре, ако знам малко повече за какво работя.
Тишина в слушалката. Кейс прехапа устни.
— Знаеш всичко, което ти трябва. Може би дори повече.
— Така ли?
— Облечи се, Кейс. Събуди я. Ще имате посетител до петнадесет минути. Името му е Терзибашиян. — Слушалката забибипка тихо. Армитаж беше затворил.
— Ставай, душко — каза Кейс. — Бач.
— Будна съм вече от час. — Огледалата се обърнаха.
— Идва някакъв Джерси Бастион.
— Голяма дарба за езици имаш, Кейс. Бас ловя, че си половин арменец. Това е слухарят, дето следи Ривиера за Армитаж. Дай една ръка.
Терзибашиян се оказа млад мъж в сив костюм и огледални, със златна рамка очила. Бялата му риза беше с разкопчана яка, откривайки кече от черни косми, толкова гъсто, че при първия поглед Кейс го взе за черна фланелка. Носеше черен Хилтънски поднос с три малки, претенциозни чашки гъсто черно кафе и три лепкави ориенталски сладки с цвят на слама.
— Ние трябва, както казвате на ингилизки, да подходим към това внимателно. — Той като че ли се вгледа упорито в Моли, но накрая сне сребристите очила. Очите му бяха тъмнокафяви, в тон с късичката, подстригана по военному коса. Той се усмихна:
— Така е по-добре, да? Иначе правим тунелна безкрайност, огледало срещу огледало… Особено вие — продължи той в нейна посока — трябва да внимавате. В Турция се гледа с лошо око на жени, които правят подобни модификации.
Моли прехапа сладката на две.
— Това си е мой проблем, готин — каза тя с пълна уста. Предъвка, преглътна и облиза устните си. — Знам те аз. Тропаш на фуражките, а? — Ръката й мързеливо се плъзна през отвора на якето и измъкна флетчера. Кейс не знаеше, че тя го носи.
— Много внимателно, моля — отрони Терзибашиян. Бялата порцеланова чашка беше замръзнала на сантиметри от устните му.