Той пусна ръката й и се запрепъва към изхода, блъсвайки някого настрани от пътя си.
— Да ти го начукам! — изпищя тя зад него. — Шибан педераст!
Той не усещаше краката си. Ходеше на тях като на кокили, люлеейки се насам-натам по павираната с каменни плочи улица „Жул Верн“. В ушите му кънтеше далечно пулсиране, собствената му кръв, остроръби плоскости светлина разсичаха черепа му под дузина различни ъгли.
След това той се смръзна, изправен, с юмруци, притиснати до бедрата, отметната глава и отворени и треперещи устни. Докато гледаше некадърния зодиак на Свободната станция, съзвездията на нощните клубове на холографското небе се изместиха, плъзгайки се като течност надолу по оста на мрака, за да се скупчат като живи неща в мъртвия център на реалността. Докато не се събраха, поотделно и по стотици, за да образуват огромен простичък портрет, очертан с абсолютна графичност — звезди върху нощно небе. Лицето на госпожица Линда Лий.
Когато отново стана способен да погледне на друга посока, да спусне очи, той видя, че всяко друго лице по улицата е обърнато нагоре, че разхождащите се туристи се наслаждават на чудото. И когато светлините в небето изгаснаха, продрана наздравица се надигна от „Жул Верн“ и отекна от терасите и подредените балкони от лунен бетон.
Някъде започна да звъни камбаната на часовник. Някаква древна европейска мелодия.
Полунощ.
Той се разхожда до сутринта.
Въодушевлението отлиташе. Хромираният скелет ръждясваше с всеки нов час, плътта се материализираше, дрогираното усещане за нея отстъпваше място на реалното месо на неговото тяло. Не можеше да мисли. Това му харесваше много — да бъде в съзнание и да не може да мисли. Като че ли се превръщаше във всяко нещо, което видеше: паркова пейка, облак бели мушички около античен уличен фенер, автомат-градинар на черно-жълти ивици.
Холографският запис на изгрев пропълзя по Ладо-Ачезоновата система, розов и пламтящ. Кейс се насили да хапне омлет в едно кафе на „Дезидерата“, да пие вода и да изпуши последните си цигари. Полянката на покрива на „Интерконтинентал“ гъмжеше от хора, докато той я пресече. Тълпата се беше съсредоточила под ивичестите чадъри върху ранната си закуска от кафе и кроасани.
Гневът все още беше жив. Беше все едно да са те цапнали в някоя алея, и като се събудиш, да откриеш, че портмонето ти си е в джоба, непипнато. Той се грееше на него, неспособен да му даде име на обект.
Взе асансьора надолу до своя етаж и зарови из джоба си за кредитния чип от Свободната станция, който му служеше като ключ. Сънят вече беше реален, беше нещо, което той можеше да направи. Да легне на темперопора с цвят на пясък и да се потопи отново в мрака.
Те го чакаха там, тримата. Безупречните им бели спортни дрехи и орнаментен тен подчертаваше ръчно изработения органичен шик на обзавеждането. Момичето седеше на диван с драпирана покривка, и до нея, върху плетката, изобразяваща листо, лежеше автоматичен пистолет.
— Тюринг — каза тя. — Арестуван сте.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
НАБЕГЪТ В „БЛУЖДАЕЩ ЛЪЧ“
13
— Името ви е Хенри Дорсет Кейс. — Тя изреди годината и мястото му на раждане, неговият ЕГН в СОБА и ред имена, които той постепенно разпозна като псевдоними, използувани преди.
— Отдавна ли ме чакате? — Той видя, че съдържанието на чантата му е пръснато по леглото и непраните дрехи са сортирани по вид. Шурикенът лежеше върху имитиращата пясък темперопяна отделно, между джинсите и бельото.
— Къде е Колодни? — Двамата мъже седяха от двете страни на кушетката. Ръцете им бяха скръстени на загорелите гърди, на вратовете им висяха еднакви златни верижки. Кейс ги огледа и забеляза, че младостта им е само фалшификат, забележим по издайническото загрубяване на кокалчетата на пръстите — нещо, което хирурзите не можеха да оправят.
— Какъв Колодни?
— Така е записана в регистъра. Къде е?
— Де да знам. — Той отиде до барчето и си наля чаша минерална вода. — Изфиряса.
— Къде бяхте тази нощ, Кейс? — Момичето вдигна пистолета и го постави в скута си, без да го насочва към него.
— „Жул Верн“, няколко бара, натрясках се. А вие? — Краката му бяха омекнали. Минералната вода беше топла и безвкусна.
— Мисля, че не осъзнавате положението си — каза човекът отляво, измъквайки пакет „Житан“ от нагръдния джоб на бялата си мрежеста блуза. — Вие сте обвиняем, г-н Кейс. Обвиненията се въртят около конспириране с цел подсилване на изкуствен интелект. — Той измъкна златна запалка „Дънхил“ от същия джоб и я завъртя в ръка. — Човекът, когото наричате Армитаж, вече е арестуван.