— Моли.
— Моли. Моето е Ашпул. — Той потъна гърбом в измачканата мекота на огромно кожено кресло с квадратни хромирани крака, но пистолетът дори не трепна. Постави флетчера й на месингова масичка до стола, събаряйки пластмасово флаконче с червени хапчета. Масичката беше затрупана с флакончета, бутилки с течности, тънки пластмасови пакетчета, разсипващи бяла пудра. Кейс забеляза старомодна стъклена спринцовка и обикновена метална лъжица.
— Как плачеш, Моли? Виждам, че очите ти са изолирани. Любопитен съм. — Неговите очи бяха зачервени, и челото лъщеше от пот. Беше много бледен. Болен, реши Кейс. От дроги.
— Не плача често.
— Но как би плакала, ако някой те накара?
— Ще плюя — каза тя. — Слъзните канали са изведени в устата ми.
— Значи си научила един доста важен за толкова млад човек урок. — Той отпусна ръката с пистолета на коляното и взе една бутилка от масичката, без да се грижи да избира измежду наличните половин дузина. Отпи. Бренди. Струйка питие протече от ъгъла на устата му. — Със сълзите трябва така. — Той отново отпи. — Тази нощ съм зает, Моли. Построих всичко това, и сега съм зает. Да умирам.
— Мога да си изляза по пътя, по който дойдох — предложи тя.
Той се разсмя с груб, съскащ смях.
— Прекъсваш ми самоубийството, и след това искаш просто да си излезеш? Наистина ме учудваш. Ама че крадец.
— Това опира до моя си задник, шефе, и той е всичко, което имам. Просто искам да го изкарам оттук нацяло.
— Ти си била доста грубо момиче. Самоубийствата тук се правят със съответна помпозност. Това и правя, нали разбираш. Може би ще те взема със себе си тази нощ, долу в ада… Ще бъде много по египетски от моя страна. — Той отпи отново. — Ела тогава. — Той протегна бутилката с трепереща ръка. — Пий.
Тя поклати глава.
— Не е отровено — каза той, но върна бутилката на масата. — Сядай. Сядай на пода. Ще говорим.
— За какво? — Тя седна. Кейс усети как остриетата съвсем лекичко помръдват под ноктите й.
— За каквото може да мине на човек през ума. В случая — през моя. Това си е мое празненство. Корпоративните модули ме събудиха. Преди двадесет часа. Казват, че нещо ставало, и имало нужда от мен. Ти ли си била нещото, Моли? Надали биха имали нужда от мен, за да се справят с теб, не. Нещо друго… но аз сънувах, ако разбираш. Тридесет години. Още не си била родена, когато се осъдих на сън. Разправят ни, че нямало да сънуваме по време на студа. Разправят ни, че нямало дори да усетим студа. Лудост, Моли. Лъжи. Разбира се, че сънувах. Студът беше пуснал да влезе онова отвън, там е работата. Външното. Цялата тази нощ, заради която построих всичко това да ни крие от нея. Отначало само капчица, трошица нощ, проронваща се вътре, притеглена от студа… И други след нея, пълнейки главата ми както дъждът пълни празен басейн. Лилии кала, спомням си. Басейните бяха с теракота, статуи от хром, крайниците им хвърляха отблясъци из градините при залез… Аз съм стар, Моли. На повече от двеста години, ако броим студа. Студа. — Дулото на пистолета внезапно подскочи, люлеейки се. Сухожилията на бедрата й се изпънаха като струни.
— Може да се получи измръзване — каза внимателно тя.
— Нищо не става там — отвърна той нетърпеливо, отпускайки пистолета. Малкото му движения ставаха все по-склеротични. Главата му се люлееше, и му костваше доста усилия да я спре. — Нищо не става. Сега си спомням. Модулите ми казаха, че нашите интелекти са полудели. И всичките тези милиарди, дето ги платихме толкова отдавна. Когато изкуствените интелекти бяха още само пикантна концепция. Казах на модулите, че ще се справя. Неподходящ момент, наистина, Жан Осми е долу в Мелбърн и само Джейн Трета се грижи за къщата. Или може би много подходящ момент. Знаеш ли нещо, Моли? — Дулото се надигна отново. — Тук, във вила „Блуждаещ лъч“, в момента стават някакви много странни неща.
— Шефе, — запита тя, — познаваш ли Ледомлък?
— Името. Да. Сигурно ще се надзаклинаме с него. Господарят на ада, никакво съмнение. По мое време, скъпа Моли, познавах доста господари. И немалко господарки. Веднъж например кралицата на Испания, в това същото легло… Чудя се обаче. — Той се изкашля влажно, дулото на пистолета се мяташе, докато той се тресеше. След това се изплю на килима близо до босия си крак. — Как само съм се чудил. По време на студа. Но вече стига. Наредих да размразят една Джейн, когато се събудих. Странно нещо е да спиш всеки няколко десетилетия с нещо, което официално представлява собствената ти дъщеря. — Погледът му се прехвърли зад нея, към редицата празни монитори. Като че ли трепереше.