— Окей. Но Ледомлък каза, че Арми…
Внезапно се появи бял ромб, изпълнен с луди сини очи в близък план. Кейс остана като вкаменен. Полковник от специалните части Уилис Корто, десантчик от „Крещящия Юмрук“, беше намерил обратния път. Образът беше замъглен, подскачащ, зле фокусиран. Корто използваше навигационния пулт на „Ханайва“, за да се свърже с Хосаката в „Маркус Гарвей“.
— Кейс, рапортувай загубите при „Буря над Омаха“.
— Ами аз… Полковник?
— Действай, момче. Спомни си как са те тренирали.
Къде си бил досега, човече?, запита той мълчаливо изтерзаните очи. Ледомлък беше вградил нещо, наречено Армитаж, в кататонната крепост на име Корто. Беше убедил Корто, че Армитаж е истинският, и Армитаж се беше движил, говорил, планирал, обменял капитал срещу данни, беше действувал от името на Ледомлък в онази стая в чибанския Хилтън… И сега Армитаж беше изчезнал, отвят от бурята на лудостта на Корто. Но къде беше бил Корто през всичките тези години?
Беше падал, обгорял и ослепял, от сибирското небе.
— Кейс, ще ти е трудно да приемеш нещата. Зная това. Ти си офицер. Специално подготвен. Разбирам те. Но, Кейс, Бог да ми е свидетел, ние бяхме предадени.
От сините очи потекоха сълзи.
— Полковник, ъъъ, кой? Кой ни е предал?
— Генерал Гирлинг, Кейс. Може би го познаваш под кодово име. Със сигурност познаваш човека, за който ти говоря.
— Аха — каза Кейс, докато сълзите продължаваха да текат. — Мисля, че го познавам. Сър, — добави той, подчинявайки се на внезапен импулс, — но, сър, полковник, какво точно трябва да правим? Сега, имам предвид.
— Нашият дълг за този момент, Кейс, ни води към полет. Бягство. Измъкване. Можем да достигнем до финландската граница утре по залез. Бръснещ полет, между дърветата, на ръчно. Дръж се здраво, момче. Но това ще бъде само началото. — Сините очи, прорязани над загорелите скули, се изпълниха със сълзи. — Само началото. Предателство отгоре. Отгоре… — Той се отдръпна от камерата. По разкъсаната му кепърна риза имаше тъмни петна. Лицето на Армитаж преди беше маскоподобно, безстрастно, но това на Корто беше лице на истински шизофреник. Болестта се беше отпечатала дълбоко в неволевата мускулатура, изкривявайки скъпите пластични операции.
— Полковник, чувам те, човече. Слушаш ли ме, полковник? Искам да отвориш… това… по дяволите, как се казваше, Дикс?
— Междинния люк — каза Платото.
— Отвори междинния люк. Просто кажи на централния пулт там при теб да го отвори, става ли? Идваме веднага, полковник. След това ще обсъдим как да се измъкнем оттук.
Ромбът изчезна.
— Момче, май нещо не чактис… — обади се Платото.
— Токсините — каза Кейс. — Шибаните токсини. — И се изключи.
— Отрова? — Мелкум гледаше над издрасканото синьо рамо на стария му костюм „Саньо“ как Кейс се бори с анти-г-мрежата.
— И махни това проклето нещо от мен. — Кейс задърпа тексаския катетър. — Прилича на бавна отрова, и оня задник горе знае как да я контрира, а сега е полудял като кенефен плъх. — Той зачопли предницата на червения си „Саньо“, забравил как да се справи с ключалките.
— Шефа те отровил? — Мелкум се почеса по бузата. — Имам аптечка.