Кейс тъкмо издърпваше адаптора от гнездото, когато под тромавата бетонна арка, маркираща края на техния коридор, премина сервизна кола без шофьор. Може да беше и същата, на която се бяха возили африканците, но сега ги нямаше. Точно зад гърба на ниската дунапренова седалка, хванал се с мъничките си манипулаторчета за облицовката, дребният Браун премигваше със светодиода си.
— Хайде на автобуса — каза Кейс на Мелкум.
20
Гневът му отново беше изчезнал някъде. Беше го изпуснал.
Мъничката кола беше претъпкана: Мелкум с Ремингтона на колене и Кейс с дека и конструкта на гръб. Колата се движеше със скорост, за каквато не беше проектирана; беше претоварена, претрупана, и Мелкум беше поел задължението да се накланя в посоката на завоите. Това не създаваше проблеми при завои наляво, тъй като Кейс седеше отдясно, но при десни завои ционитът трябваше да се навежда през Кейс и оборудването му, смазвайки го върху седалката.
Кейс нямаше никаква представа къде са. Всичко му беше познато, но нямаше как да е сигурен, че е виждал точно дадения конкретен проход преди. Обла зала с витрини по стените съдържаше колекция, за която той беше сигурен, че не я е виждал: черепи на големи птици, монети, маски от ковано сребро. Шестте гуми на количката се движеха безшумно по натрупаните килими. Единствените звуци бяха виенето на електромотора й и от време на време слаб екот на ционски дуб от дунапренените слушалки в ушите на Мелкум, когато той се навеждаше над Кейс, за да контрира остър десен завой. Декът и конструктът непрекъснато притискаха шурикена в джоба на якето към крака му.
— Имаш ли часовник? — запита той Мелкум.
Ционитът тръсна кичурите си.
— Времето си е колкото си е.
— Исусе — въздъхна Кейс и затвори очи.
Браунът изприпка по пласта килими и потупа с облицования си нокът по голяма правоъгълна врата от тъмно, изтъркано дърво. Зад тях колата изсъска и от вентилационния отвор излетяха сини искри. Някои паднаха на килима под колата и Кейс усети миризма на пърлена вълна.
— Т’ва ли пътят, мъжки? — Мелкум огледа вратата и щракна предпазителя на оръжието.
— Ха, — каза Кейс повече на себе си, отколкото на Мелкум, — мислиш, че знам ли?
Браунът завъртя сферичното си тяло и светодиодът му замига.
— Иска да отвориш — кимна Мелкум.
Кейс пристъпи напред и пробва резбованата месингова дръжка. На вратата на нивото на очите имаше монтирана месингова плочка, толкова стара, че буквите, които някога са били изгравирани на нея, сега бяха изтъркани до паешки, неразгадаем шифър, името на някоя отдавна забравена функция или функционер, излъскано до забрава. В ума му се въртеше смътно удивление дали Тесие-Ашпул са били избирали всяко нещо в „Блуждаещ лъч“ поотделно, или са купили всичко накуп от някакъв огромен европейски еквивалент на „Филмстудио Холографикс“. Когато той я отвори внимателно, пантите й изскърцаха печално. Мелкум пристъпи зад него с насочения от бедро напред Ремингтон.
— Книги.
Библиотеката, с белите стоманени полици и табелките.
— Знам къде сме — каза Кейс и погледна назад към сервизната кола. От килима се издигаше езиче дим.
— Хайде, идвай. Колата. Колата?
Тя остана неподвижна. Браунът го дърпаше за крачола и го щипеше по глезена. Кейс сдържа желанието да го ритне.
— Да?
Машинката заобиколи вратата и влезе. Той я последва.
Мониторът в библиотеката беше също „Сони“, стар като предишния. Браунът спря под него и изигра някакъв тропащ танц.
— Ледомлък?
Познатите черти изпълниха екрана. Финландецът се усмихна.
— Време е за проверка, Кейс — каза той и очите му се присвиха от дима на цигарата. — Хайде, включвай се.
Браунът се метна към глезена му и започна да се катери. Манипулаторите бодяха плътта през тънкия черен плат.
— По дяволите! — Кейс го блъсна настрани, и той се удари в стената. Два от краката му започнаха да ритат непрекъснато и безполезно, биейки въздуха.
— Какво й стана на тая гадина?
— Изгоря — каза Финландецът. — Не й обръщай внимание. Няма проблеми. Включвай се бързо.
Под екрана имаше четири куплунга, но адапторът „Хитачи“ ставаше само на единия.
Той се включи.
Нищо. Сива пустота.
Мрежата я нямаше. Линиите липсваха. Киберпространството го нямаше.
И някъде на крайчеца на съзнанието му мержелееше тичащо, летящо усещане за нещо, бързащо срещу него, през левги от черни огледала.