— Това тук е, — тя посочи огнището, тъмните стени, очертания от зората вход, — където живеем. То става по-малко, Кейс, колкото повече се доближаваш.
Той спря за последен път до вратата.
— Попита ли твоето момче за това?
— Да. Той каза, че няма да разбера, и че само си губя времето. Каза, че било, било като… събитие. И било нашият хоризонт. Хоризонт на събитията, така го нарече.
Тези думи не означаваха нищо за него. Той излезе от бункера и пое, без да се замисли — някак си знаеше — към сушата. Сега йероглифите се плъзгаха по пясъка, пръскаха се пред краката му и се събираха отново след него, когато отминеше.
— Хей, ти, — каза той, — нещата закъсват. Бас държа, че и ти го знаеш. Какво става? Куанг? Дупка в сърцето ти ли пробива китайският ледоразбивач? Може би Дикси Платото не е баламурник, а?
Чу я как вика името му. Погледна назад — тя го следваше, без да се опитва да го настигне. Скъсаният цип на френския комбинезон се люлеше на фона на кафявия й корем, пубисното окосмяване беше обградено от разкъсан плат. ИЗглеждаше като че ли някое от момичетата в старите списания на Финландеца за Филмстудио Холографикс е оживяло, само дето беше уморена, тъжна и обикновена, и разкъсаният костюм изглеждаше жалко, когато тя се спъваше в туфите посребрена от солта морска трева.
И след това някак си те се оказаха до прибоя, и тримата, и венците на момчето бяха широки и яркорозови на фона на слабичкото му кафяво лице. Носеше парцаливи, безцветни шорти, и крайниците му бяха твърде тънки на фона на плъзгащите се синьо-сиви вълни.
— Зная кой си — каза Кейс. Линда стоеше до него.
— Не — отговори момчето. Гласът му беше висок и музикален. — Не знаеш.
— Ти си другият ИИ. Ти си Рио. Този, дето иска да спре Ледомлък. Как е името ти? Тюринговия ти код. Какъв е?
Момчето се изправи на ръце в прибоя и се разсмя. Пристъпи на ръце, след това изскочи от водата. Очите му бяха тези на Ривиера, но в тях нямаше злоба.
— За да повикаш демон, трябва да знаеш името му. Хората са мечтаели за това някога, но сега то е възможно по друг начин. Ти знаеш това, Кейс. Научаването на имената на програмите е твоя работа, на дългите формални имена, които собствениците им се опитват да скрият. Истинските имена…
— Тюринговият код не е твоето име.
— Невромантик — каза момчето, притваряйки дългите си сиви очи срещу изгряващото слънце. — Пътят към земята на мъртвите. Където сега си ти, приятелю. Мари-Франс, моята леди, подготви този път, но нейният лорд я удуши в леглото, преди да успея да прочета книгата на дните й. Невро от нервите, сребристите пътища. Романтик. Некромант. Призовавам мъртвите. Но не, приятелю, — и момчето изтанцува малък танц, и кафявите му стъпала заредиха отпечатъци по пясъка, — аз съм мъртвите, и тяхната земя. — То се разсмя. Чу се вик на чайка. — Остани. Дори и твоето момиче да е призрак, тя не го знае. И ти няма да го знаеш.
— Ти се пропукваш. Ледът се троши.
— Не — отвърна то, внезапно натъжено, и слабичките му рамене се отпуснаха. — По-просто е. Но изборът си е твой. — Сивите очи изгледаха Кейс сериозно. Нова вълна символи се плъзна през зрението му, линия след линия. Момчето зад тях се замъгли, като гледано през горещия въздух над летен асфалт. Музиката сега беше силна, и Кейс почти различаваше стиховете.
— Кейс, мили — каза Линда и докосна рамото му.
— Не. — Той свали якето си и й го подаде. — Не зная, може би ти си тук. Както и да е, става студено.
Той се обърна и тръгна назад, и след седмата стъпка затвори очи, наблюдавайки как музиката изниква в центъра на нещата. Веднъж погледна назад, въпреки че не отвори очи.
Нямаше нужда.
Те бяха там, на границата на морето. Линда Лий и слабичкото дете, което се представи като Невромантик. Коженото му яке висеше от ръката й, развявано от полъха откъм вълните.
Продължи да върви, следвайки музиката.
Мелкумовият Ционски дуб.
Намираше се на странно, сиво място, впечатление за местещи се фини завеси, моарета, степени на полутонове, генерирани от много проста графична програма. Известно време се задържа един кадър от последователност, чайки, замръзнали над тъмни води. Чуваха се гласове. Появи се черно огледално плато и се наклони, и той беше амалгама, топче живак, търкалящо се надолу, удрящо се в стените на невидим лабиринт, разделящо се, събиращо се отново, търкалящо се пак…
— Кейс? Мъжки?
Музиката.
— Пак си тук, мъжки.
Музиката беше свалена от ушите му.
— Колко време? — чу се да пита той и разбра, че устата му е напълно изсъхнала.