На екрана се мярна предупреждение — две секунди до началото.
Новият превключвател беше прикрепен към Сендая с тънко оптично влакно.
Две, едно, …
Киберпространството се материализира откъм основните точки. Плавно, помисли си той, но не достатъчно. Иска малко оглаждане…
След това той натисна новия превключвател.
Внезапно избухване в друга плът… Мрежата изчезва, вълна от звук и цвят… Тя се движеше по претъпкана улица, покрай табели, рекламиращи софтуер с отстъпка, с надраскани на парчета пластмаса цени, музикални фрагменти, носещи се от безбройни говорители. Миризми на урина, свободни мономери, парфюм, питки пържен крил. Стреснат, той се опита да се пребори за контрола над тялото й в течение на няколко секунди. След това се насили да се отпусне, да стане просто пътник, гледащ през очите й.
Очилата като че ли изобщо не отслабваха слънчевата светлина. Той се чудеше дали вградените усилватели компенсират автоматично. Сини премигващи цифри отмерваха времето, долу в лявото й периферно зрително поле. Демонстрация, помисли си той.
Езикът на тялото й беше дезориентиращ, стилът й чужд. Тя като че ли непрекъснато беше на път да се сблъска с някого, но хората изчезваха от пътя й, отстъпваха настрани, освобождаваха място.
— Как е, Кейс? — Той чу думите и я усети да ги изрича. Тя плъзна ръка под жакета си и върхът на пръста й обиколи зърното на гърдата под топлата коприна. Усещането пресече дъха му. Тя се разсмя. Но връзката беше еднопосочна. Той нямаше как да отговори.
Две пресечки по-нататък тя се запровира покрай улица „Памет“. Кейс продължаваше да се опитва да отклони очите й към подробностите от пейзажа, които той би използувал, за да трасира пътя си. Започваше да намира пасивността на ситуацията изнервяща.
Прехвърлянето в киберпространството, когато натисна превключвателя, беше мигновено. Той се прилепи към стена от примитивен лед, принадлежащ на Ню-Йоркската Обществена библиотека, отбелязвайки автоматично потенциалните прозорци. След това се включи обратно в сензориума й, във вълнообразните движения на мускулите, в острите и ярки усещания.
Замисли се за момент за ума, с когото споделяше тези усещания. Какво знаеше той за нея? Че е професионалист като него, че беше казала, че съществуването й, както и неговото, е това, което тя върши, за да си изкарва парите. Той знаеше начина, по който тя се беше придвижила към него по-рано, когато се събуди, тяхното безмълвно усещане за взаимност, когато той беше проникнал в нея, и че тя обичаше черно кафе, след това…
Пътят й водеше към едно от съмнителните заведения за софтуер под наем, които обграждаха улица „Памет“. Там царяха неподвижност и шушукане. Централната зала беше обградена от кабинки. Клиентите бяха млади, повечето от тях непълнолетни. Като че ли всички имаха карбонови куплунги, присадени зад лявото ухо, но тя не обърна особено внимание на това. Пред броячите на кабинките бяха изложени стотици лъскави микрософтуерчета, ъгловати парченца цветен силикон, поставени върху бели картички под прозрачни мехури. Моли отиде до седмата кабинка откъм южната стена. Зад брояча гледаше с отсъствуващ поглед в пространството момче с бръсната глава. От куплунга зад ухото му стърчаха дузина микрософтчета.
— Лари, в наличност ли си! — Тя застана пред него. Очите на момчето влязоха във фокус. То се изправи в стола и изчопли ярковиолетово парченце от куплунга си с мръсен нокът.
— Хей, Лари.
— Моли — кимна той.
— Имам малко работа за някои твои приятели, Лари.
Лари измъкна плоска пластмасова кутийка от джоба на червената си спортна фланелка и щракна капака й, поставяйки микрософтчето при дузина други. Ръката му се плъзна, избра лъскав черен чип, малко по-дълъг от останалите, и плавно го мушна в куплунга си. Очите му се присвиха.
— Моли мъкне ездач, — каза той, — и на Лари това не му се нрави.
— Ха, — каза тя, — не знаех, че си толкова… чувствителен. Бая парици лапа.
— Познавам ли ви, мадам? — върна се отсъствуващият поглед. — Софт ли ще купувате?
— Търся Модерните.
— Мъкнеш ездач, Моли. Това казва. — Той потупа черния чип. — Някой друг ползва очите ти.
— Партньорът ми.
— Кажи му да се маха.