— Виж к’во, ти си жокей. Как така не си падаш диво по тези неща?
— Ами, — започна той, — те са редки, като начало. Повечето от тях са военни, наистина умните, и не можем да пробием леда. Точно от тях идва всичкия лед, знаеш ли? И после, там са и Тюринговите ченгета, а те са кофти опашка. — Той погледна към нея. — Не знам, то просто не влиза в ездата.
— Всички жокеи сте същите — каза тя. — Без въображение.
Те стигнаха до широк правоъгълен басейн, в който шарани бутаха муцуни в стъблата на някакво водно цвете. Тя ритна във водата камъче и се загледа как кръговете се разширяват.
— Тоя Ледомлък — каза тя. — Наистина едра работа, така ми се струва. Ние сме навън, където са само малките вълнички, не можем да видим скалата, която е плеснала в центъра. Знаем, че тук има нещо, но не и защо. Искам да знам защо. Искам да идеш и да говориш с Ледомлък.
— Не мога и да се приближа до него — каза той. — Мечтаеш си.
— Пробвай.
— Не може да се направи.
— Питай Платото.
— Какво ни е нужно от този Ривиера? — запита той, надявайки се да смени темата.
Тя плю в басейна.
— Един господ знае. Бих го убила в момента, когато ми падне. Видях профила му. Той е нещо като Юда по принуждение. Не може да се възбуди, ако не знае, че предава обекта на желанието си. Така пише във файла. И те първо трябва да го обичат. Може би и той ги обича. Затова за Терзи беше толкова лесно да ни го достави, той е бил тук три години, купувайки политици за тайната полиция. Сигурно Терзи го е оставял да гледа, когато са излизали подкарвачите на добитъка. Оправил е осемнадесет за три години. Всичките жени на възраст от двадесет до двадесет и пет. Изкарва на Терзи име на дисидент. — Тя пъхна ръце в джобовете на якето. — Защото ако беше намерил онази, която наистина е желал, щеше да се погрижи тя да се занимава с политика на всяка цена. Личността му е като костюм на Модерен. Профилът казва, че това е много рядък тип, един на няколко милиона. Което така или иначе говори добре за човешката порода, предполагам. — Тя се загледа в белите цветя и ленивите риби. Лицето й беше кисело. — Мисля, че ще трябва да си купя някаква специална застраховка срещу тоя Петер. — След това тя се обърна и се усмихна. Много студено.
— Какво значи това?
— Няма значение. Да се връщаме в Бейоглу и да намерим нещо като закуска. Тая нощ ще ми е заета отново. Да събирам нещата му от оня апартамент във Фенер, да се върна до базара и да му купя малко дрога…
— Да му купиш дрога? Много ли е важен?
Тя се разсмя.
— Не е заумирал без нея, приятелче. Но май не може да работи без точно тази подправка. Сега ми харесваш повече, така или иначе, не си толкова дяволски мършав. — Тя се усмихна. — Така че отивам при Али снабдителя и се запасявам. Действай.
Армитаж чакаше в стаята им в Хилтън.
— Време да стягаме багажа — каза той, и Кейс се опита да намери човека, наричан Корто, зад бледите сини очи и загорялата маска. Мислеше си за Уейдж, там, в Чиба. Операторите над едно определено ниво често подтискаха личността си, той знаеше това. Но Уейдж беше имал пороци, любовници. Дори деца, говореше се. Празнотата, която той срещаше у Армитаж, беше нещо различно.
— И накъде сега? — запита той, минавайки покрай човека, за да погледне надолу към улицата. — Какъв климат?
— Там нямат климат, само време — отвърна Армитаж. — Ето. Прочети брошурите. — Той постави нещо на масичката за кафе и се изправи.
— Ривиера наред ли е? Къде е Финландецът?
— Ривиера е екстра. Финландецът е на път към дома. — Армитаж се усмихна с усмивка, която беше точно толкова изразителна, колкото и помръдването на антената на някое насекомо. Златната му гривна издрънча, когато той се протегна да тупне Кейс по гърдите. — Не се пиши прекалено печен. Онези малки торбички са започнали да изтъняват, но не знаеш колко точно.
Кейс удържа лицето си абсолютно неподвижно и се насили да кимне.
Когато Армитаж си тръгна, той взе една от брошурите. Луксозен печат, на френски, английски и турски.
СВОБОДНАТА СТАНЦИЯ — ЗАЩО ДА ЧАКАТЕ?
Четиримата направиха регистрация за полет на THY от летище Йесликьой. Прехвърляне в Париж на совалката на JAL. Кейс седеше във фоайето на истанбулския Хилтън и наблюдаваше през стъклената витрина на магазинчето за подаръци как Ривиера разглежда фалшиви византийски парчетии. Армитаж стоеше на вратата на магазинчето. Тренчкотът му беше наметнат на раменете като плащ.
Ривиера беше слаб, рус, с мек глас. Английският му беше плавен и без акцент. Моли казваше, че е на тридесет, но да се отгатне възрастта му би било трудно. Тя казваше също, че официално той няма гражданство и пътува с фалшив датски паспорт. Беше продукт на каменните руини, обкръжаващи радиоактивното сърце на стария Бон.