— Все още ли е луд?
— Той не е пълноценна личност. — Дийн се усмихна. — Сигурен съм обаче, че си го усетил. Но Корто е някъде там вътре, и аз вече не смогвам да поддържам деликатния баланс. Той ще атакува теб, Кейс. Така че ще разчитам на теб…
— Добре, скапаняко — каза Кейс и го застреля в устата.
Беше прав за мозъка. И за кръвта.
— Мъжки — говореше Мелкум. — Т’ва не ми харесва…
— Спокойно — каза Моли. — Всичко е наред. Тия образи го правят това, всичките. Все едно, не беше умрял, и само няколко секунди…
— Видях екрана. ЕЕГ-то беше на труп. Никакво мръдване, четиридесет секунди.
— Хубаво, сега той е добре.
— ЕЕГ-то беше плоско като лента — възрази Мелкум.
10
Беше замаян, докато минаваха през формалностите, и за повечето от говоренето се погрижи Моли. Мелкум остана на борда на „Гарвей“. На Свободната станция митническите формалности се състояха главно в доказване на платежоспособността. Първото нещо, което той видя, когато стъпиха на вътрешната повърхност на вретеното, беше поделение на веригата кафета „Хубавото момиче“.
— Добре дошъл на улица „Жул Верн“ — каза Моле. — Ако ти е проблем да ходиш, просто гледай надолу. Перспективата е шибана, ако не си й свикнал.
Те стояха на пода на широка улица, която като че ли беше под на вдлъбнатина или каньон. И двата й края бяха прикрити от неусетни завои на магазините и сградите, образуващи стените й. Светлината тук беше филтрирана през свежи зелени туфи растителност, стърчаща от издадените етажи и балкони, издигащи се над тях. Слънцето…
Някъде над тях гореше брилянтна ивица бяло, болезнено ярка, и прожектираното синьо на небе над Кан. Той знаеше, че светлината се напомпва вътре с Ладо-Ачезонова система, чиято двумилиметрова арматура продължаваше от единия край на вретеното до другия, че около нея има генериран въртящ се набор от небесни ефекти, и че ако небето се изключи, той би видял покрай светлинната арматура извивките на езерата, покривите на казината, други улици… Но за тялото му това нямаше значение.
— Исусе — каза той. — Това ми се нрави още по-малко от КАС.
— Свиквай. Бях бодигард на някакъв покерджия тук за един месец.
— Ще ми се да ида някъде и да се опна.
— Добре. Взех ключовете ни. — Тя докосна рамото му. — Какво стана там с теб, момче? Влезе в плато.
Той поклати глава.
— Не знам засега. Чакай.
— Добре. Ще вземем каб или там нещо. — Тя го хвана за ръката и го поведе през улицата, покрай прозорец, изваждащ на показ парижката мода за сезона.
— Нереално — каза той, поглеждайки отново нагоре.
— Тцъ, — отвърна тя, смятайки, че има предвид кожите, — правят ги на колагенова база, но са с ДНК от норка. Има ли някакво значение?
— Това е просто една голяма тръба, през която наливат разни неща — говореше Моли. — Туристи, джебчии, каквото и да е. И ситните цедки за пари действат всеки момент, подсигурявайки парите да останат тук, когато хората се спуснат надолу по кладенеца.
Армитаж ги беше настанил в място, наречено Интерконтинентал, скосен склон от стъкло, който се спускаше надолу в студената мъгла и звука на рапиди. Кейс излезе на балкона и загледа как трио загорели французи-тинейджъри летят на обикновени делтапланери няколко метра над пръските, като триъгълници от найлон в чисти спектрални цветове. Един от тях се наклони, приземи се и Кейс забеляза за миг късо подрязана тъмна коса, загорели гърди, широка белозъба усмивка. Въздухът тук миришеше на течаща вода и цветя.
— Да — каза той. — Много пари.
Тя се наведе до него през парапета. Ръцете й бяха отпуснати.
— Аха. Щяхме да идваме тука веднъж, или тука, или някъде из Европа.
— Кои ние?
— Никой — отвърна тя, неволно свивайки рамене. — Каза, че ти се ще да скочиш в кревата. Спи. И аз мога да му дремна малко.
— Даа — каза Кейс, потривайки скулите си с длани. — Да, това се казва място.
Тясната ивица на Ладо-Ачезоновата система изтля в абстрактно подобие на залез над Бермудите, раиран от ивици видеофилмирани облаци.
— Да, — каза той, — малко сън.
Сънят не идваше. Когато дойде, донесе сънища, които приличаха на изкусно редактирани сегменти памет. Той се събуждаше от време на време, усещаше Моли свита до него, и чуваше шума на водата и гласове да нахлуват през отворената балконска врата. От стъпаловидно разположените етажи на отсрещния склон се донесе женски смях. Смъртта на Дийн продължаваше да изплува като неподходяща карта, колкото и да си казваше, че това не е бил Дийн. Че това всъщност изобщо не се е случило. Някой му беше казвал веднъж, че количеството кръв в средно човешко тяло е приблизително колкото дузина кутийки бира.