— Да ти е хрумвало случайно, че ми действува на нервите това твое появяване в образите на хора, които познавам? — Той се изправи, изтупвайки белезникавия прах от предницата на черните си джинси. Обърна се и огледа прашните прозорци на магазина и затворената врата към улицата. — Какво има там вън? Ню Йорк? Или просто нищо?
— Ами това е като историята с дървото, сещаш ли се? — каза Финландецът. — Пада някъде в гората, но наоколо може би няма никой, който да го чуе. — Той показа на Кейс огромните си предни зъби и изпуфка облак дим. — Можеш да се разходиш, ако искаш. Всичко си е там. Или поне всичко, което някога си виждал. Това е то паметта, нали? Бръквам в теб, подреждам я и я подавам обратно.
— Нямам чак толкова добра памет — каза Кейс, оглеждайки се наоколо. Погледна дланите си, обърна ги нагоре. Опита се да си спомни как изглеждат линиите по тях, но не успя.
— Всеки има, — Финландецът хвърли цигарата и я смачка с тока на обувката си, — но малко от вас могат да я ползват. Предимно художниците, ако наистина са добри. Ако можеше да наложиш тази конструкция върху реалното място на Финландеца в Долен Манхатън, ще видиш разлика, но не чак толкова голяма, колкото предполагаш. Вашата памет е холографска. — Финландецът се почеса по малкото ухо. — Аз съм различен.
— Какво имаш предвид под холографска? — Думата му напомни за Ривиера.
— Холографската парадигма е най-близкото до реалната човешка памет, върху което сте работили. Съвсем близка. Но никога не сте постигнали нищо по въпроса. Хората, имам предвид. — Финландецът пристъпи напред и насочи обтекаемия си череп нагоре към Кейс. — Ако бяхте, може би нямаше да ме има.
— Какво трябва да значи всичко това?
Финландецът сви рамене. Парцаливото му сако от туид беше твърде широко в раменете, и не му стоеше както трябва.
— Опитвам се да ти помогна, Кейс.
— Защо?
— Защото имам нужда от теб. — Големите жълти зъби проблеснаха отново. — И защото ти имаш нужда от мен.
— Дрън-дрън. Можеш ли да четеш мислите ми, Финландецо? — Кейс се намръщи. — Ледомлък, имам предвид.
— Мислите не се четат. Ти все още работиш с представите, които е създала в теб пресата, а и с нея не си особено запознат. Мога да чета паметта ти, но това не е същото като мислите ти. — Той бръкна в оголеното шаси на древен телевизор и измъкна сребристо-черна вакуумна тръба. — Виждаш ли това? Част от моята ДНК, един вид. — Той я хвърли в сенките и Кейс я чу как подскача и дрънчи. — Вие винаги строите модели. Каменни кръгове. Катедрали. Тръбни органи. Сметачни машини. Нямам представа защо съществувам, знаеш ли го? Но ако набегът тази нощ успее, ще сте постигнали истинския резултат.
— Не разбирам за какво говориш.
— Това „вие“ означава всички вас. Целият ви вид.
— Ти уби онези от Тюринг.
Финландецът сви рамене.
— Трябваше. Трябваше. Да не ти пука изобщо; щяха да те опукат, без да им мигне окото. Както и да е, прибрах те тук, за да поговорим малко. Помниш ли това? — Дясната му ръка държеше опушеното гнездо на оси от съня на Кейс. В тъмния магазин се понесе дъх на гориво. — Да. Аз бях. Направих го с холопроектора на прозореца. Друг един спомен, който измъкнах от теб, когато те платосах първия път. Знаеш ли защо това е важно?
Кейс поклати глава.
— Защото — гнездото някакси беше изчезнало — това е най-близкото познато ти нещо до това, което биха искали да са Тесие-Ашпул. Човешкият му еквивалент. „Блуждаещ лъч“ е като това гнездо, или поне е предвидено да работи по този начин. Предполагам, че това ще ти помогне да се чувствуваш по-добре.
— По-добре?
— Да знаеш на какво приличат. Беше започнал да ме мразиш до смърт от известно време. Това е добре. Само че мрази тях вместо мен. Все тая.
— Виж какво, — пристъпи напред Кейс, — те никога не са ми правили кал. Ти обаче… — Но не можеше да усети гняв.
— Ами че Т-А ме направиха. Онази французойка каза, че си продавал вида си. Каза, че съм бил демон. — Финландецът се ухили. — Няма особено значение. Трябва да намразиш някого, преди цялата тая да свърши. — Той се обърна и тръгна към дъното на магазина. — Добре, ела. Ще ти покажа мъничко от „Блуждаещ лъч“, докато те водя натам. — Той повдигна ъгъла на одеялото и оттам бликна бяла светлина. — По дяволите, човече, стига само си стоял така.
Кейс го последва, разтривайки лицето си.
— Окей — каза Финландецът и го сграбчи за лакътя.
Те профучаха покрай гнили конци в облак от прах и хлътнаха в безтегловността и цилиндричния коридор от набразден лунен бетон, опасан от бял неон на двуметрови интервали.