— Исусе — изрече, премятайки се, Кейс.
— Това е главният вход — каза Финландецът. Палтото му плющеше. — Ако това не беше моя конструкция, там, където е магазинът, щеше да бъде главният вход, горе близо до оста на Свободната станция. Всичко това обаче ще е без много детайли, защото нямаш съответните спомени. Освен това място тук, което видя чрез Моли…
Кейс успя да спре да се премята, но започна да се върти в бавна спирала.
— Дръж се — каза Финландецът. — Ще превъртя нещата напред.
Стените се замъглиха. Главозамайващо усещане за бясно движение, цветове, мятане около ъгли и през тесни коридори. На едно място като че ли преминаха през няколкометрова масивна стена, миг на пълен мрак.
— Ето — каза Финландецът. — Това е то.
Те плаваха в центъра на идеално квадратна стая със стени и таван, облицовани с правоъгълници от тъмно дърво. Подът беше покрит изцяло от ярък килим с втъкана рисунка като схема на микрочип, пистите бяха очертани със сини и пурпурни конци. Точно в центъра на стаята, напаснат старателно към схемата на килима, стоеше квадратен пиедестал от бяло, покрито с папратовидни гравюри стъкло.
— Вила „Блуждаещ лъч“ — започна обсипаното със скъпоценни камъни нещо на пиедестала — е израсла сама върху себе си, едно готическо безумие. Всяко място в „Блуждаещ лъч“ е тайно по някакъв начин, една безкрайна серия от помещения, свързани с проходи и извити като вътрешности стълбища, където окото се заплита в тесни криви, прелита край украсени екрани и край празни ниши…
— Есе на Джейн Трета — каза Финландецът, измъквайки пакета Партагас. — Написа го на дванадесет години. Курсът по семиотика.
— Архитектите на Свободната станция са се измъчили, докато прикрият факта, че вътрешността на вретеното е аранжирана с баналната прецизност на подредбата на хотелска стая. В „Блуждаещ лъч“ вътрешната страна на обвивката е покрита с агресивни разраствания от структури, плъзгащи се и извиващи се форми, сключени около монолитната сърцевина от микроелектроника, корпоративният модул, сърцето на нашия клан, цилиндър от силиций, прояден от тесни тунели за техническа поддръжка, някои от тях не по-широки от човешка длан. През тях се движат интелигиентни крабове — автомати, бдящи за микромеханични повреди или саботаж.
— Момичето, което видя в ресторанта, беше тя — каза Финландецът.
— По стандартите на архипелага — продължаваше главата — нашата фамилия е стара, и заплетената структура на дома ни отразява тази възраст. Отразява обаче и нещо друго. Семиотиката на вилата декларира обръщане навътре, затваряне на очите пред ярката пустота оттатък черупката.
Тесие и Ашпул се изкатериха по гравитационната шахта, за да открият, че обожават пространството. Построиха Свободната станция, за да привлекат богатството на новите острови, станаха богати и ексцентрични, и започнаха строителството на нейно продължение — „Блуждаещ лъч“. Ние сме се запечатали тук зад парите си, и растем навътре, създавайки една монолитна вселена от самите себе си.
Вила „Блуждаещ лъч“ не познава небето — нито на запис, нито иначе.
В силициевата сърцевина на Вилата има малка стая, единственото правоъгълно помещение в комплекса. Там на обикновен пиедестал от стъкло стои орнаментиран бюст, платина и клуазоне, обсипани с лапис и перли. Ярките скъпоценни камъни на очите й са изрязани от синтетичния рубинов визьор на кораба, изкачил първия Тесие нагоре по шахтата, и се върнал за първия Ашпул…
Главата замлъкна.
— Е? — запита след известно изчакване Кейс, почти очаквайки главата да му отговори.
— Това е всичко, което написа — каза Финландецът. — Беше още дете. Това тук е един вид церемониален терминал. Моли трябва да дойде тук с нужната дума в нужното време. Това е номерът. Ако това тук не чуе магическата дума, няма капка значение колко дълбоко ще забиете вие с Платото оня китайски вирус.
— И коя е думата?
— Не знам. Би могло да се каже, че съм дефиниран в основата си чрез факта, че не я знам, защото не мога да я знам. Аз съм тоз, що думата не знае. Ако я знаеше, човече, и ми я кажеше, пак нямаше да я знам — не мога. Вградено е в мен. Трябва някой друг да я научи и донесе тук, точно в момента, когато вие с Платото пробиете леда и разръшкате информацията.
— И какво после?
— Изчезвам. Преставам да съществувам.
— Екстра — каза Кейс.
— Разбира се. Само че внимавай в картинката, Кейс. Моето, хм, друго полукълбо ни следи, като че ли. Горящите храсти доста си приличат един на друг. А и Армитаж вече си отива.
— Какво значи това?
Но облицованите стени на стаята се сгънаха под дузина невъзможни ъгли, отлитайки в киберпространството като хартиен жерав.