Напред и назад. Скръстени ръце, наведена глава, все едно забравил за пищова. Слуша плъха. Ние не гъкваме. Старецът пристъпва. Плъхът мръдва. Плъхът мръдва, старецът пак пристъпва. Един час така, след това се сети за револвера. Насочи го в пода, ухили се и гръмна. Уви го обратно и изчезна.
По-късно пропълзях там. Плъхът лежеше с дупка между очите. — Тя наблюдаваше запечатаните врати, разположени на равни разстояния по коридора. — Онзи вторият, дето дойде за Джони, приличаше на този старец. Не беше стар, но приличаше. Убиваше по същия начин. — Коридорът се разшири. Морето от скъпи килими се къдреше леко под огромен канделабър, най-долните му кристални висулки достигаха почти до пода. Кристалът прозвъня, когато Моли влезе в стаята. Часовниковият дисплей примига: ТРЕТА ВРАТА ВЛЯВО.
Тя зави наляво, заобикаляйки обърнатото дърво от кристал.
— Видях го само веднъж. Като се прибирах. Той излизаше. Живеехме в преустроена фабрика, сред маса млади фанове на Sense/Net, такива ми ти работи. Доста добро покритие, и бях поставила някои наистина гадни неща, за да направя достъпа ама наистина труден. Знаех, че Джони е там горе. Но един дребен тип ми хвана окото, докато излизаше. Не каза нито дума. Просто се погледнахме един друг, и разбрах. Обикновен дребосък, обикновени дрехи, никакво надуване, неугледен. Погледна към мен и се качи в някакъв педикаб. Разбрах. Качих се горе, и намерих Джони да седи на стол до прозореца, устата му беше леко отворена, като че ли тъкмо е мислел да каже нещо.
Вратата пред нея беше стара, резбован монолитен ствол от тайландско тиково дърво, и сякаш беше препилена надве, за да се вмести в ниския отвор. Под изображение на извиващ се дракон блестеше примитивна механична ключалка от неръждаема стомана. Моли коленичи, измъкна тънко рулце черна гюдерия от някакъв вътрешен джоб и избра тънък като игла инструмент.
— Никога повече не срещнах някой, за който да ми пука поне малко.
Тя пъхна инструмента и заработи мълчаливо, гризейки устни. Като че ли се справяше само по усет; очите й се бяха разфокусирали и вратата изглеждаше като светлокафеникаво петно. Кейс се вслушваше в тишината на залата, подчертавана от тихото звънкане на канделабъра. Свещи? „Блуждаещ лъч“ беше абсолютно ненормална. Той си спомни историята на Кейт за замъка с басейни и лилии, и маниерните думи на Джейн Трета, рецитирани напевно от главата. Място, израсло само върху себе си. „Блуждаещ лъч“ миришеше слабо на плесен и на парфюм, като черква. Къде ли бяха Тесие-Ашпулови? Той очакваше да види чистичък кошер с добра дисциплина, но Моли до момента не беше видяла никого. Монологът й породи у него безпокойство; тя никога преди не му беше разказвала толкова много за себе си. Освен разказа й в кутийката рядко беше споменавала каквото и да било изобщо намекващо, че има някакво минало.
Тя затвори очи, и след малко се раздаде щракване, което Кейс по-скоро усети, отколкото чу. Внезапно си припомни покрай него магнитните ключалки на вратата на нейната кутийка в кукларника. Вратата се беше отворила пред него, въпреки че чипът му не беше нужният. Ледомлък беше манипулирал ключалката по същия начин, по който беше манипулирал малкия безпилотник и градинския автомат. Системата ключалки в бардака се беше оказала част от системата за сигурност на Свободната станция. Обикновената механична ключалка тук обаче се оказваше проблем за ИИ, изисквайки или някакъв тип автомат, или нает човек.
Тя отвори очи, сложи инструмента обратно върху гюдерията, нави я внимателно и я пъхна във вътрешния джоб.
— Мисля, че си горе-долу същия като него — каза тя. — Че си роден да бягаш. Смятам, че това, което правеше в Чиба, беше посмачкана версия на това, което щеше да правиш където и да било. Кофтито късмет ги върши такива понякога, олющва те до основите. — Тя се изправи, протегна и разкърши. — Знаеш ли, мисля, че този, дето Тесие-Ашпулови го пратили след оня Джими, момчето, дето свило главата, той трябва да е съвсем същия като онзи, дето Яку го пратиха да убие Джони. — Тя измъкна флетчера от кобура и го настрои на пълен автоматичен режим.
Грозотата на вратата отврати Кейс, когато Моли посегна към нея. Не самата врата — тя беше красива, или поне някога беше била част от някакво красиво цяло — а начинът, по който тя беше изрязана, за да се вмества в този отвор. Дори формата й беше неподходяща, правоъгълник сред гладките извивки на полирания бетон. Те са събрали всички тези неща, помисли си той, и след това са ги насилили да пасват. Само че нищо не пасваше. И вратата беше като тромавите кабинети и като огромното кристално дърво. След това той си припомни есето на Джейн Трета, и си представи как нещата са били влачени нагоре по шахтата, за да въплътят нечий господарски план, мечта, отдавна изгубена под натрапчивото усилие да се запълва място, да се създаде някакво семейно самоподобие. Спомни си разчупеното гнездо, гърчещите се безоки неща…