— Кейс, рапортувай загубите при „Буря над Омаха“.
— Ами аз… Полковник?
— Действай, момче. Спомни си как са те тренирали.
Къде си бил досега, човече?, запита той мълчаливо изтерзаните очи. Ледомлък беше вградил нещо, наречено Армитаж, в кататонната крепост на име Корто. Беше убедил Корто, че Армитаж е истинският, и Армитаж се беше движил, говорил, планирал, обменял капитал срещу данни, беше действувал от името на Ледомлък в онази стая в чибанския Хилтън… И сега Армитаж беше изчезнал, отвят от бурята на лудостта на Корто. Но къде беше бил Корто през всичките тези години?
Беше падал, обгорял и ослепял, от сибирското небе.
— Кейс, ще ти е трудно да приемеш нещата. Зная това. Ти си офицер. Специално подготвен. Разбирам те. Но, Кейс, Бог да ми е свидетел, ние бяхме предадени.
От сините очи потекоха сълзи.
— Полковник, ъъъ, кой? Кой ни е предал?
— Генерал Гирлинг, Кейс. Може би го познаваш под кодово име. Със сигурност познаваш човека, за който ти говоря.
— Аха — каза Кейс, докато сълзите продължаваха да текат. — Мисля, че го познавам. Сър, — добави той, подчинявайки се на внезапен импулс, — но, сър, полковник, какво точно трябва да правим? Сега, имам предвид.
— Нашият дълг за този момент, Кейс, ни води към полет. Бягство. Измъкване. Можем да достигнем до финландската граница утре по залез. Бръснещ полет, между дърветата, на ръчно. Дръж се здраво, момче. Но това ще бъде само началото. — Сините очи, прорязани над загорелите скули, се изпълниха със сълзи. — Само началото. Предателство отгоре. Отгоре… — Той се отдръпна от камерата. По разкъсаната му кепърна риза имаше тъмни петна. Лицето на Армитаж преди беше маскоподобно, безстрастно, но това на Корто беше лице на истински шизофреник. Болестта се беше отпечатала дълбоко в неволевата мускулатура, изкривявайки скъпите пластични операции.
— Полковник, чувам те, човече. Слушаш ли ме, полковник? Искам да отвориш… това… по дяволите, как се казваше, Дикс?
— Междинния люк — каза Платото.
— Отвори междинния люк. Просто кажи на централния пулт там при теб да го отвори, става ли? Идваме веднага, полковник. След това ще обсъдим как да се измъкнем оттук.
Ромбът изчезна.
— Момче, май нещо не чактис… — обади се Платото.
— Токсините — каза Кейс. — Шибаните токсини. — И се изключи.
— Отрова? — Мелкум гледаше над издрасканото синьо рамо на стария му костюм „Саньо“ как Кейс се бори с анти-г-мрежата.
— И махни това проклето нещо от мен. — Кейс задърпа тексаския катетър. — Прилича на бавна отрова, и оня задник горе знае как да я контрира, а сега е полудял като кенефен плъх. — Той зачопли предницата на червения си „Саньо“, забравил как да се справи с ключалките.
— Шефа те отровил? — Мелкум се почеса по бузата. — Имам аптечка.
— Исусе, Мелкум, помогни ми за тоя проклет костюм.
Ционитът се отблъсна от розовото пилотско кресло.
— Спокойно, мъжки. Дваж мери, веднъж режи, мъдрец го е рекъл. Отиваме там горе…
В гофрирания тръбопроход, водещ от задния люк на „Маркус Гарвей“ до междинния люк на яхтата, наречена „Ханайва“, имаше въздух, но те не разхерметизираха костюмите си. Мелкум прелетя през прохода с грацията на балетист, спирайки само за да помага на Кейс, който залази тромаво веднага щом излезе от „Гарвей“. Белите пластмасови стени на прохода пропускаха ярката слънчева светлина; вътре в него нямаше сенки.
Капакът на люка на „Гарвей“ беше кърпен и с вдлъбнатини от удари, и декориран с очертан с лазер Лъв на Цион. Капакът на люка на „Ханайва“ беше масленосив, гладък и недокоснат. Мелкум пъхна ръката си в ръкавица в тясна вдлъбнатина и Кейс видя как пръстите му се движат. Във вдлъбнатината просветнаха червени светодиоди, броейки назад от петдесет. Мелкум измъкна ръката си. Дланта на Кейс, опряна на капака, усети вибрацията на отварящия механизъм през скафандъра, вътре в костите си. Един кръгъл сегмент от корпуса на „Ханайва“ започна да се отдърва навътре. Мелкум сграбчи вдлъбнатината с една ръка и Кейс с другата, и капакът ги притегли навътре със себе си.
„Ханайва“ беше създадена в корабостроителниците „Дорние-Фуджицу“, и нейният интериор беше плод на дизайнерска философия, подобна на тази, която беше създала мерцедеса, който ги разкарваше из Истанбул. Стените на тесния шлюз бяха облицовани с имитация на ебонит, а подът беше покрит със сиви италиански плочки. Кейс се чувстваше, като че ли се намъква в покоите на някой богаташ през прозорчето на килера. Яхтата, сглобена на орбита, не беше предназначена за приземяване. Гладките й, подобни на тяло на оса очертания бяха прости и стилни, и всичко в интериора й беше премислено да допринася за общото впечатление на бързина.