Той си спомни за торбичките с токсин. Старият Ашпул също беше умрял от забитата в окото му микроскопична стреличка на Моли, лишен от свръхдозата, която си беше забъркал, колкото и добра да беше тя. Това беше още по-объркваща смърт — смъртта на един луд крал. Като преди това беше убил куклата, която наричаше своя дъщеря, и която имаше лицето на Джейн Трета. Кейс следеше излъчените сензорни възприятия на Моли, показващи коридорите на „Блуждаещ лъч“, и му се струваше, че никога не е мислел за който и да било като Ашпул, толкова могъщ, колкото смяташе, че Ашпул е бил, като за човек.
Властта в света на Кейс беше властта на корпорациите. Дзайбацутата, мултинационалите, които определяха хода на историята, бяха надхвърлили старите бариери. Разглеждани като организми, те бяха постигнали нещо като безсмъртие. Не можеш да унищожиш дзайбацу, като убиеш дузина нейни ръководители; на стълбата под тях други чакат да се изкачат със стъпало или две, да заемат освободеното място, да получат достъп до чудовищните банки на корпоративната памет. Но Тесие-Ашпул не бяха такива, и той усещаше разликата чрез смъртта на основателя й. Т-А беше атавизъм, клан. Кейс си припомни безпорядъка в стаята на стареца, измърляната й човечност, стърчащите аудиодискове в хартиени калъфи. Единият крак бос, другият в кадифен чехъл.
Браунът подръпна качулката на комбинезона, и Моли зави наляво през друга арка.
Ледомлък и гнездото. Фобийната визия на излюпващите се оси, като биологична картечница, заснета на лента и след това пусната на бързи обороти. Но не приличаха ли повече на него дзайбацутата, или Якудза, кошери с кибернетична памет, огромни единични организми с ДНК, кодирана в силиций? Ако „Блуждаещ лъч“ беше израз на корпоративната същност на Тесие-Ашпул, тогава Т-А бяха точно толкова луди, колкото и старецът. Същото оплетено кълбо страхове, същото странно чувство на безцелност. „Ако те се бяха превърнали в каквото искаха“, припомни си той да казва Моли. Но Ледомлък й беше казал, че те не бяха го направили.
Кейс винаги беше смятал за разбиращо се от само себе си, че истинските шефове, царете на даден бизнес, ще бъдат и нещо повече, и нещо по-малко от обикновени хора. Беше го усетил у хората, които го осакатиха в Мемфис, беше виждал Уейдж да излъчва някакво негово подобие в Нощния град, и това му беше позволило да приеме отчуждеността и безчувствеността на Армитаж. Винаги беше мислил, че това е едно постепенно и доброволно приспособяване към машината, към системата, към родителския организъм. То беше и в корена на уличната дръзкост, на спокойната поза, предполагаща връзки, невидими нишки към скрити нива на влияние.
Но какво ли ставаше сега в коридорите на вила „Блуждаещ лъч“? Цели участъци бяха оголени до бетона и метала.
— Къде ли е сега наш Петер, а? Май ще го видим скоро — промърмори тя. — И Армитаж. Къде е той, Кейс?
— Мъртъв — каза той, знаейки, че тя няма да го чуе. — Мъртъв е.
И превключи.
Китайската програма се беше приближила плътно до целта. Дъгоцветните ивици преливаха предимно в зеленото на правоъгълника, представляващ корпоративните модули на Т-А. Изумрудните арки се извисяваха сред нищото.
— Как върви, Дикси?
— Екстра. Адски гладко. Невероятно нещо… Да имах, значи, едно такова в Сингапур. Щях да се справя с добрата стара банка „Нова Азия“ срещу една петдесета от спечеленото. Но това е стара история… Тази играчка те отменя във всичкото трантоване. Направо да се чудиш какво ли би представлявала сега една истинска война…