— Ще си я получиш.
— Какво искаш да кажеш? — запита Кейс, гледайки как тесният туидов гръб намалява.
— Искам да бъда изтрит — каза конструктът. — Казвал съм ти го, помниш ли?
„Блуждаещ лъч“ напомняше на Кейс за ранна сутрин в изоставените центрове за покупки, които той беше виждал като тинейджър, слабо населени места, където нощните часове носеха пориви на застоялост, някакво замаяно очакване, напрежение, което те кара да гледаш насекомите, въртящи се около зарешетените крушки над входовете на тъмните магазини. Периферни места, малко извън границите на Спрол, твърде далече от непреставащото по цяла нощ бръмчене и движение на активната сърцевина. Тук го имаше същото усещане, че си обкръжен от спящите жители на един пробуждащ се свят, който не желаеш да посетиш, нито да знаеш нещо за него, за временно прекъснат скучен бизнес, за безполезността и повтарянето на все едно и също събуждане.
Моли беше забавила ход, или защото се намираше близо до целта, или загрижена за крака си. Болката беше започнала да си прояжда път през ендорфините, и той не беше напълно сигурен какво може да значи това. Тя не говореше нищо, стискаше зъби здраво и внимателно регулираше дишането си. Беше минала покрай много неща, които Кейс не беше разбрал, но любопитството му беше изчезнало. Имаше една стая пълна с рафтове с книги, милиони тънки листа пожълтяваща хартия, притиснати между подвързии от плат или кожа. По рафтовете имаше табелки с буквено-цифрови кодове; претрупана галерия, където Кейс беше видял през незаинтересованите очи на Моли пропукано, прашасало парче стъкло, табелка — погледът й автоматично беше отскочил към медната плака — „La mariee mise a nu par ses celibataires, meme“. Тя беше посегнала и го беше докоснала, и изкуствените й нокти се бяха плъзнали по лексановото покритие, предпазващо счупеното стъкло. Бяха минали покрай кръгли врати от черно стъкло, инкрустирано с хром, очевидно входът към криогенната система на Тесие-Ашпул.
От двамата африканци и колата им насам не беше видяла никого, и за Кейс те бяха придобили някакъв въображаем живот; той си ги представяше как се плъзгат внимателно през залите на „Блуждаещ лъч“, тъмните им гладки черепи блестят, кимат, и единият от тях все още пее уморената си песничка. И нищо от всичко това не приличаше на онази Вила „Блуждаещ лъч“, която той беше очаквал да види, някакъв хибрид от замъка от приказката на Кейт и полузабравените детски фантазии за най-тайните скривалища на Якудза.
07:02:18.
Час и половина.
— Кейс. Искам една услуга. — Тя вдървено се отпусна на купчина полирани стоманени плочи. Краят на всяка една беше защитен с неравно покритие от обикновена пластмаса. Опипа една цепнатина в пластмасата на най-горната плоча, и остриетата се плъзнаха навън изпод нокътя на палеца и показалеца й.
— Кракът закъсва, сещаш ли се? Не очаквах такова изкачване, и ендорфинът няма да помага още дълго. Така че май — само май, нали? — си имам проблем. Каквото там стане, ако си го получа преди Ривиера — тя протегна крака си, масажирайки бедрото през поликарбона и парижката кожа — искам ти да му го кажеш. Кажи му, че съм била аз. Разбра ли? Просто му кажи, че беше Моли. Той ще разбере. Окей? — Тя огледа празния коридор и голите стени. Подът тук беше гол лунен бетон и въздухът миришеше на изкуствени смоли. — По дяволите, човече. Не знам даже дали ме чуваш.
КЕЙС
Тя се намръщи, стана и кимна.
— Какво ти разправи той, Ледомлък, човече? Каза ли ти за Мари-Франс? Тя била Тесиеровата част, генетичната майка на Джейн Трета. И, предполагам, и на оная мъртва кукла на Ашпул. Не ми хрумва защо му трябваше да ми казва, там долу в кутийката… бая неща… Каза ми защо трябва да се прави на Финландеца или там на някой друг. Не е просто маска, той един вид ползва реални външности като клапи, намалява оборотите, за да може да разговаря с нас. Вика му матрица. Модел на личността. — Тя измъкна флетчера и закуца надолу по коридора.
Голата стомана и грапавият епоксид свършваха рязко, заменени от нещо, което Кейс помисли на пръв поглед за груб тунел, изсечен в масивна скала. Моли проучи ръба му и той видя, че всъщност стоманата беше покрита с панели от нещо, което беше на вид и допир като студен камък. Тя коленичи и докосна тъмния пясък, посипан по пода на имитацията на тунел. На пипане беше като пясък, студен и сух, но когато тя изрови бразда с пръст, той се преля като течност, изглаждайки повърхността. На десетина метра напред тунелът завиваше. Ярка жълта светлина хвърляше резки сенки върху напуканата псевдо-скала. Внезапно Кейс забеляза, че гравитацията тук е близо до нормалната земна, което значеше, че тя е трябвало да се спуска отново след изкачването. Вече беше наистина объркан по въпроса къде е; пространствената дезориентация докарваше жокеите до пълен ужас.