Ние отдавна сме започнали да пренасяме психоаналитичните разбирания върху другите заболявания. Още през 1908 г. след размяна на мнения с мен К. Абрахам изказа мнението, че основната черта на причисляваната към психозите dementia praecox [причислявана към психозите] се заключава в това, че при нея липсва либидно запълване (Libidobesetzung) на обектите („Психосексуални различия между хистерията и dementia praecox“). Но тогава възникна въпросът, какво става с либидото на слабоумните, което се е отвърнало от обектите? Абрахам не се забави да ми даде отговор: то се насочва към Аза и това отразено обръщане поражда манията за величие при dementia praecox. Манията за величие безусловно може да се сравни с известната в [нормалния] любовен живот сексуална преоценка на обекта на влюбеност. Така ние за първи път успяхме да обясним една черта на психотично заболяване във връзка с нормалния любовен живот.
Веднага искам да ви кажа, че тези първи възгледи на Абрахам се затвърдиха в психоанализата и станаха основа на разбирането ни за психозите. С течение на времето се закрепи и мнението, че либидото, за което ние твърдим, че е привързано към обектите, която привързаност се явява израз на стремежа да се получи удовлетворение от тези обекти, може да ги изостави и да ги постави на мястото на собствения Аз. Постепенно тази представа се доразвиваше с все по-голяма последователност. Наименованието на този вид използуване на либидото — нарцисизъм, взехме от една перверзия, описана от П. Неке (1899), при която възрастният индивид обсипва собственото си тяло с всички нежности, които обикновено се проявяват към външния сексуален обект.
Но скоро си казахме, че след като съществува такава фиксация на либидото върху собственото тяло и собствената личност вместо върху обект, това не би могло да бъде случайно и маловажно явление. Много по-вероятно е, че този нарцисизъм е общо и първоначално състояние, от което едва по-късно се е развила любовта към обекта, без да е било нужно нарцисизмът да изчезне напълно. От историята на развитието на обектното либидо трябва да си спомним, че много сексуални нагони отначало се задоволяват върху собственото тяло, или — както се изразихме — автоеротично, и че тази способност за автоеротизъм е причина за изоставане на развитието на сексуалността при възпитанието по принципа на реалността. Така че автоеротизмът е форма на сексуална дейност при нарцистичния стадий на либидното развитие.
Накратко казано, ние си създадохме представа за връзката между азовото и обектното либидо, която мога да ви покажа нагледно чрез едно сравнение от зоологията. Спомнете си за онези най-прости организми, които се състоят от къс слабо диференцирана протоплазма. Те протягат израстъци, наречени псевдоподии, в които преливат субстанцията на собственото си тяло. Протягането на израстъците можем да сравним с разпространението на либидото върху обектите, докато в същото време основното количество либидо може да остане в Аза, и според нас в нормални условия азовото либидо безпрепятствено преминава в обектно либидо, а то отново може да се върне в А за.
Сега с помощта на тези представи можем да обясним редица душевни състояния или, изразявайки се по-скромно, да ги опишем на езика на теорията за либидото. Това са състояния, които трябва да отнесем към нормалния живот като например психичното поведение при влюбеност, при органично заболяване, по време на сън. За състоянието на сън ние изказахме предположение, че е основано на оттеглянето от външния свят и на нагласата за спане. Това, което се проявява в съня като нощна душевна дейност, служи, както ще разберем, на желанието да се спи и освен това се намира под властта на изключително егоистични мотиви. Сега в съответствие с теорията за либидото ние заявяваме, че сънят е състояние, при което всички привързаности към обектите, както либидни, така и егоистични, се изоставят и се връщат обратно в Аза. Дали това не хвърля нова светлина върху въпроса за почивката по време на сън и за същността на умората изобщо? Впечатлението за блажена изолация в майчината утроба, която спящият човек всяка нощ възкресява, се допълва и откъм психичната му страна. При спящия индивид се възстановява първичното разпределение на либидото, пълният нарцисизъм, при който либидото и азовият интерес са още обединени и живеят заедно в самозадоволяващия се Аз.
Тук е уместно да направим две забележки. Първо, по какво се отличават понятията нарцисизъм и егоизъм? Според мен нарцисизмът е либидно допълнение на егоизма. Когато става въпрос за егоизма, се има предвид само ползата за индивида. Когато говорят за нарцисизма, се взима под внимание и неговото либидинозно задоволяване. В качеството им на практични мотиви нарцисизмът и егоизмът се различават до голяма степен. Човек може да бъде абсолютен егоист и въпреки това да има силни обектни привързаности, тъй като либидното задоволяване чрез обекти спада към потребностите на Аза. В този случай егоизмът ще има грижата стремежът към обекта да не нанесе вреда на А за. Човек може да бъде егоистичен и в същото време силно нарцистичен, тоест да има съвсем слаба потребност от обект, а това може да се изразява или в пряко сексуално задоволяване, или в онези по-висши, произтичащи от сексуалната потребност стремежи, които ние имаме навика да противопоставяме на „чувствеността“ като „любов“. Във всички тези отношения егоизмът е самопонятното, постоянното, а нарцисизмът — променливият елемент. Обратното на егоизма, алтруизмът не се покрива като понятие с либидинозната привързаност към обектите, а се разграничава от него по липсата на стремеж към сексуално удовлетворяване. При силната влюбеност обаче алтруизмът съвпада с либидинозната привързаност към обектите. Сексуалният обект привлича върху себе си част от нарцисизма на Аза, което се проявява в така нареченото „сексуално надценяване“ на обекта. Ако към това се прибави и алтруистичното прехвърляне на егоизъм върху сексуалния обект, то този обект става всемогъщ: той сякаш е погълнал Аза.