Навярно ще си помислите, че такова отхвърляне на литературната дискусия свидетелствува за особено голяма нетърпимост към възраженията, за твърдоглавие или, както деликатно се изразяват в научните среди, — за това, че съм „кон с капаци“. Във връзка с това бих искал да ви кажа, че ако някога придобиете някакво убеждение благодарение на толкова тежък и упорит труд, вие също ще имате известно право да го поддържате с известна упоритост. Освен това по време на работата си аз модифицирах възгледите си по някои важни въпроси, променях ги, заменях ги с нови, за което, разбира се, всеки път правех публични съобщения. А какъв е резултатът от тази откровеност? Някои изобщо не са научили за внесените от мен самия поправки и дори и сега ме критикуват за положения, които отдавна нямат за мен предишното значение. Други пък ме упрекват именно за тези промени и затова ме смятат за неблагонадежден. Не е ли вярно, че човек, който няколко пъти е променял възгледите си, изобщо не заслужава доверие, защото е лесно да се допусне, че е сгрешил и в последните си твърдения? Но онзи, който неотклонно се придържа към това, което веднъж е казал, го мислят за упорит и го наричат побъркан. Какво може да направи човек при такива противоречиви заключения на критиката, освен да остане верен на себе си и да се придържа към собственото си мнение? Такова решение съм взел и аз, затова ще продължа да доразвивам и дооформям своето учение, съобразявайки се с натрупващия се опит. До този момент не съм намерил нищо, което трябва да бъде променено в основополагащите възгледи, и се надявам, че и занапред ще бъде така.
И така, имам намерение да изложа пред вас схващането на психоанализата за невротичните явления. Смятам да ги съотнеса с вече изучените феномени както вследствие на аналогията, така и заради контраста. Ще започна с едно симптоматично действие, което наблюдавам у мнозина от пациентите, които идват в приемния ми час. Аналитикът не може да направи много неща с хората, които идват в кабинета му и за петнадесет минути му разкриват мъките на целия си живот. Неговите по-задълбочени знания не му позволяват да каже, както би направил това лекарят, следното: „Вие сте здрав“ и да го посъветва да се подложи на водолечение. Когато попитахме един наш колега какво прави със своите пациенти по време на приема, той сви рамене и отговори, че им налага глоба от еди-колко си крони за техните своеволия. Така че не се учудвайте, ако ви кажат, че дори и при най-известните психоаналитици в приемния час не е много оживено. Наредих да направят двойна врата между кабинета и приемната ми и после поръчах да я облицоват с филц. Предназначението на това дребно приспособление не предизвиква никакво съмнение. И ето че непрекъснато става така, че пациентите, които влизат от приемната, забравят да затворят след себе си вратата и затова почти винаги двете врати остават отворени. Като забележа това, аз с доста нелюбезен тон настоявам пациентът — независимо дали е някой елегантен господин или някоя наконтена дама — да се върне и да затвори вратата. Това създава впечатление за излишна педантичност. Случвало ми се е понякога и да изпадам в неудобни положения, когато е ставало въпрос за лица, които не могат да се докосват до бравата на вратата и се радват, ако придружителите им ги освободят от това задължение. Но в повечето случаи аз съм имал право, защото онзи, който оставя вратата към кабинета на лекаря отворена, принадлежи към групата на зле възпитаните хора и заслужава по-неприветливо посрещане. Не заставайте веднага на тяхна страна, без да ме изслушате докрай. Тази небрежност от страна на пациента се наблюдава само в случаите, когато той е бил в чакалнята сам и оставя след себе си празна стая, но това никога не се случва, ако освен него в чакалнята се намират други хора. В последния случай той много добре разбира, че в негов интерес е никой да не го слуша, когато разговаря с лекаря, и той никога не забравя да затвори много внимателно и двете врати.