Разбира се, с това не се дава отговор на всички въпроси, които бихме могли да поставим във връзка с този случай. Нещо повече, случаят се усложнява от други проблеми — такива, които поначало са все още нерешими, и такива, които не можаха да бъдат решени поради особено неблагоприятните обстоятелства. например защо тази щастливо омъжена жена се влюбва в зет си и защо облекчението, което е възможно и по други начини, се извършва именно под формата на такова отражение, на такова проектиране на собственото й състояние върху нейния съпруг? Но не мислете, че тези въпроси могат да бъдат поставени само поради обикновено любопитство. Ние вече имаме материал, който би могъл да ни даде отговор на тях. Пациентката ми се намира з онази критична възраст, когато половата потребност на жената неочаквано и нежелателно се засилва. Само това вече е достатъчно. Или към това би могло да се присъедини и фактът, че нейният добър и верен съпруг вече в продължение на няколко години не притежава полова способност, необходима за задоволяването на добре запазената жена. Опитът показва, че именно такива мъже, чиято вярност става естествена, се отличават с особена нежност към жените си и с необикновена загриженост към невротичните им оплаквания. Също така не е без значение и фактът, че именно младият съпруг на дъщерята е обект на патогенната влюбеност. Силната еротична свързаност с дъщерята, която се дължи на сексуалната конституция на майката, често претърпява такива метаморфози. Позволявам си да ви напомня, че открай време отношенията между тъщата и зетя се смятат за особено деликатен въпрос и у примитивните народи са породили много строги табута и предписания за отбягване един друг. Тези отношения често преминават желаната от културата граница както в положителна, така и в отрицателна посока. Кой от тези три фактора е действувал в нашия случай, дали само два или всички заедно, това наистина не мога да кажа, но то е само защото нямах възможност да продължа анализа повече от два часа.
Сега забелязвам, уважаеми дами и господа, че през цялото време говорих за неща, за чието разбиране вие все още не сте подготвени. Направих го, защото исках да направя сравнение между психиатрията и психоанализата. А сега искам да ви попитам следното: забелязахте ли някакво противоречие между тях? Психиатрията не използува техниката на психоанализата, отказва да се занимава със съдържанието на налудната идея, а с указанието си за ролята на наследствеността ни дава много обща и далечна етиология, вместо най-напред да разкрие по-непосредствените причинители. Но дали това е противоречие, противоположност? Дали то по-скоро не се явява усъвършенствуване? Нима признаването на наследствения фактор намалява ролята на преживяването, не се ли обединяват двата фактора по най-деен начин? Ще се съгласите с мен, че в психиатричната работа няма нищо, което би могло да противоречи на психоаналитичното изследване. Така че именно психиатрите се противопоставят на психоанализата, а не психиатрията. Психоанализата се отнася към психиатрията приблизително така, както се отнася хистологията към анатомията: едната изучава външните форми на органите, а другата — строежа им от тъкани и елементарни частици. Трудно е да си представим противоречие между тези два вида изучаване, единият от които продължава другия. Знаете, че днес анатомията се приема за основа на научната медицина, но е имало период, когато да се аутопсират човешки трупове, за да се изучава строежът на тялото, е било също толкова забранено, колкото са осъдителни днес заниманията с психоанализа, изучаваща вътрешния механизъм на душевния живот. И може би не е далеч времето, когато ще разберем, че дълбоко научната психиатрия е невъзможна без доброто познаване на дълбинните, несъзнавани процеси в душевния живот.
Може би сред вас ще се намерят привърженици на толкова атакуваната психоанализа, които биха искали тя да се оправдае и откъм другата, терапевтичната си страна. Вие знаете, че съвременната психиатрична терапия не е в състояние да въздействува на налудните идеи. Може би благодарение на своите възгледи относно механизма [на образуване] на симптомите психоанализата е способна да направи това? Не, господа, тя не може да направи това; тя е безсилна срещу този недъг също толкова, колкото и всяка друга терапия, поне засега. Вярно е, че разбираме какво е станало с болния, ние обаче не притежаваме средствата да направим това разбираемо и за самите болни. Вие чухте, че аз само успях да започна анализа на тази налудна идея. Но ще се решите ли да твърдите, че анализът на подобни случаи е осъдителен, защото от него няма полза? Мисля, че все пак няма да направите това. Ние имаме право, дори сме длъжни да проведем изследване, без да се съобразяваме с непосредствения полезен ефект. В края на краищата ние не знаем къде и кога всяка частица знание ще се превърне в умение, в това число и терапевтично умение. Дори и ако при всички други форми на нервни и психични заболявания психоанализата се окаже така безсилна, както при налудните идеи, тя пак би имала своето оправдание като незаменим инструмент на научното изследване. Макар че тогава ние не бихме били в състояние да го приложим; хората, върху които ние искаме да се учим, — живи хора със своя собствена воля и по свои собствени мотиви участвуващи в работата — биха ни отказали това. Затова нека в заключение ви съобщя, че има големи групи нервни разстройства, при които по-доброто ни разбиране наистина се е превърнало в терапевтично умение и че в определени условия ние постигаме при тези иначе трудно податливи заболявания успехи, които по нищо не отстъпват на успехите в лечението на вътрешните болести.