Уважаеми господа. Сега трябва да ви поставя следния въпрос: не мислите ли, че говоря доста сложно и неясно? Не ви ли обърквам, като толкова често се отказвам от идеите си и ги ограничавам, като започвам да развивам една мисъл, а след това я изоставям? Би било жалко, ако наистина е така. Но аз изпитвам отвращение към опростяването за сметка на истината, нямам нищо против да получите пълна представа за многостранността и многоаспектността на предмета и мисля, че няма да ви навреди, ако по всеки въпрос ви говоря повече, отколкото можете да използувате в дадения момент. Аз зная, че слушателят или читателят подрежда в мислите си предложения му материал, съкращава го, опростява го и извлича от него онова, което би искал да запомни. До известна степен е вярно това, че колкото по-съдържателен е бил даден материал, толкова повече неща остават от него. Позволете ми да се надявам, че въпреки казаните допълнителни неща вие сте схванали ясно съществената част от изложението ми, която се отнася до смисъла на симптомите, за несъзнаваното и за връзката между тези две неща. Навярно също така сте разбрали, че по-нататък нашите усилия ще бъдат насочени към постигането на две цели: първо, да разберем как хората се разболяват, как стигат до характерното за неврозата отношение към живота, което е клиничен проблем, и, второ, как в условията на неврозата се развиват болестните симптоми, което става проблем на душевната динамика. Би трябвало двата проблема да се пресекат някъде.
Днес няма да продължавам по-нататък, но тъй като разполагаме с още време, ще си позволя да насоча вниманието ви към една друга особеност от нашите два анализа, чието пълно значение отново ще бъде оценено едва по-късно. Става въпрос за празнините в спомените, или така наречената амнезия. Чухте, че задачата на психоаналитичното лечение може да се формулира като превръщане на всичко патогенно несъзнавано в съзнателно. Сега сигурно ще се учудите, като разберете, че тази формулировка може да бъде заменена с друга: да се запълнят всички празнини в спомените на болния, да се отстрани неговата амнезия. Това в крайна сметка е едно и също. Тоест, на амнезиите на невротика се приписва важна връзка с възникването на симптомите. Но ако разгледате първия случай, тази преценка на амнезията ще ви се стори неоправдана. Болната не е забравила сцената, с която е свързано нейното натрапчиво действие, напротив, споменът за нея е жив в паметта й и във възникването на този симптом не участвува нищо друго от забравеното, С по-малка яснота, но в общи линии по същия начин стоят нещата и при втората пациентка, момичето с натрапчивия ритуал. И тя не е забравила своето поведение в ранните години на детството си, факта, че е искала вратата между спалнята на родителите й и детската стая да остане полуотворена и е измествала майката от съпружеското легло, заемайки нейното място до бащата. Тя си спомня това напълно ясно, макар и доста нерешително и с нежелание. Като странно можем да приемем само това, че първата пациентка, изпълнявайки безброй пъти своето натрапчиво действие, нито веднъж не е забелязала приликата му с преживяването през първата брачна нощ и този спомен не е възникнал при нея, когато й бяха задавани преки въпроси за изясняването на мотивацията на натрапчивото действие. По същия начин стоят нещата при момичето, при което ритуалът и неговите поводи са свързани с една и съща ситуация, която се повтаря всяка вечер. И в двата случая нямаме същинска амнезия, никакво изчезване на спомените, но е прекъсната връзката, която би позволила възпроизвеждането им. Подобно нарушение на паметта е достатъчно за натрапчивата невроза. При хистерията нещата стават по друг начин. Тази невроза обикновено се отличава с много тежки амнезии. Като правило при анализа на всеки отделен симптом на хистерията се открива цяла верига от жизнени впечатления, които при връщането си в паметта се определят от болните като явно забравени. От една страна, тази верига стига до най-ранните години от детството, така че хистеричната амнезия може да се смята като непосредствено продължение на детската амнезия, която при нормалните хора обгръща началото на душевния живот. От друга страна, с учудване забелязваме, че и най-последните преживявания на болните могат да бъдат забравяни и особено силно се подлагат на амнезия, ако не и съвсем да се погълнат от нея, поводите, при които е възникнала или се е изострила болестта. От общата картина на един такъв пресен спомен непрекъснато се губят важни детайли или се заменят от лъжливи спомени. Почти винаги става така, че малко преди приключването на анализа изплуват определени спомени за неотдавна преживени неща, които чак до този момент са били затаени, оставяйки чувствителни празнини в общата картина.