Прибавете към това и факта, че болният използува всички случайни пречки, възникнали по време на лечението, всяко отклоняващо събитие, всяко изказване на някой враждебно настроен към психоанализата авторитет от неговата среда, всяко случайно или проявяващо се като усложнение на неврозата органично заболяване, дори всяко подобрение на състоянието си като мотив да намали своите усилия, и ще придобиете приблизителна, но все още непълна представа за формите и средствата на съпротивата, с която се бори всеки анализ. Спирам се толкова подробно на този момент, защото трябва да ви кажа, че тези наши данни за съпротивата на невротиците срещу отстраняването на техните симптоми са залегнали в основата на нашия динамичен възглед по отношение на неврозите. Бройер и аз самият отначало се занимавахме с психотерапия с помощта на хипнозата. Първата си пациентка Бройер винаги лекуваше в състояние на хипнотично внушение и първоначално аз го следвах в това отношение. Признавам, че тогава работата вървеше по-леко и по-приятно, а също и доста по-бързо. Но резултатите бяха непостоянни и се запазваха в продължение на кратък период, затова в края на краищата се отказах от хипнозата. И тогава разбрах, че при използуването на хипнозата не беше възможно да се разбере динамиката на тези поражения. Именно това състояние не позволяваше на лекаря да забележи съществуването на съпротивата. То изместваше съпротивата на заден план, освобождаваше определена област за аналитична работа и я съсредоточаваше на границите на тази област така, че тя ставаше непреодолима, подобно на съмнението, възникващо при натрапчивата невроза. Затова мисля, че мога да кажа: истинската психоанализа започва в момента, в който се откажем от помощта на хипнозата.
Но ако въпросът за съпротивата има толкова голямо значение, то не трябва ли да се запитаме предпазливо дали не сме твърде прибързани в приемането на нейното съществуване. Може би наистина има случаи на невроза, при която асоциациите не възникват по други причини, може би си струва да вникнем по-внимателно във възраженията срещу нашите допускания и постъпваме неправилно, като така равнодушно оставяме настрана интелектуалната критика на анализираните, обявявайки я за съпротива. Да, уважаеми господа, но ние не стигнахме лесно до този извод. Ние имаме възможност да наблюдаваме всеки такъв критикуващ пациент по време на появата и след изчезването на съпротивата. В процеса на лечение съпротивата непрекъснато променя своята интензивност. Тя винаги нараства, когато се приближаваш до нова тема, достига най-голямата си мощ по време на нейното развиване и отново се понижава, когато темата е изчерпана. Ако не бъдат допуснати особени технически грешки, може никога да не се сблъскам с пълната сила на съпротивата, на която е способен даден пациент. По такъв начин успяхме да се убедим, че един и същи човек в процеса на анализа безкрайно много пъти ту изоставя своята критична нагласа, ту става изключително критично настроен; ако преди е разбирал и приемал много неща, то сега тези завоевания като че ли изчезват.. В стремежа си към опозиция на всяка цена той може да създаде пълно впечатление на афектиран слабоумен. Ако успеем да му помогнем при преодоляването на тази нова съпротива, той отново става благоразумен и разбиращ. Следователно неговата критика не е самостоятелна, внушаваща уважение функция, а е подчинена на афектните нагласи и се управлява от неговата съпротива. Ако нещо не му хареса, той може умело да се защитава от това и да се окаже много критичен; но ако нещо му е изгодно, той, тъкмо обратно, може да бъде много лековерен. Може би с всички нас е така; при подложения на психоанализа човек тази зависимост на интелекта от емоциите е изразена толкова ясно, защото анализът го поставя в голямо затруднение.
По какъв начин реагираме на факта, че болният толкова енергично се противопоставя на отстраняването на неговите симптоми и на възстановяването на нормалното протичане на душевните процеси? Казваме си, че тук сме усетили огромни сили, които оказват съпротива на промяната на състоянието; това, навярно, са онези сили, които някога са предизвикали принудително това състояние. Сигурно при образуването на симптомите е станало нещо такова, което ние, откривайки симптомите, можем да реконструираме съобразно нашия опит. От наблюденията на Бройер вече знаем, че предпоставка за съществуването на симптома се явява това, че някакъв душевен процес не се е развил до края по нормалния път, така че не е успял да стане съзнателен. Симптомът представлява заместител на това, което не Се е осъществило. Сега знаем в каква точка се прилага действието на предполагаемата сила. Силната съпротива трябва да се е насочила срещу осъзнаването на споменатия душевен процес, затова той е останал несъзнаван. Като несъзнаван той притежава способността да образува симптом. Същата тази съпротива по време на аналитичното лечение отново противодействува на стремежа несъзнаваното да се осъзнае. Това нещо ние усещаме като съпротива. Патогенният процес, който се проявява във вид на съпротива, заслужава наименованието изтласкване (Verdrängung).