Сега да се върнем към симптомите. И така, те създават заместител на несъстоялото се задоволяване посредством регресия на либидото към по-ранни моменти, с което е неразривно свързано връщането към по-ранни степени на развитие на избора на обект или на организация. Още по-рано споменахме, че невротикът спира някъде в своето минало. Сега знаем, че това е период, през който либидото му не е било лишено от задоволяване, период, в който е бил щастлив. Той дълго изследва историята на живота, докато не открие такъв период — това може да бъде дори период от кърмаческата възраст — така както я помни или си я представя според по-късни сведения. По някакъв начин симптомът повтаря онзи ранноинфантилен начин на задоволяване, изопачен от породената от конфликта цензура, по правило преобразен в усещането за страдание и смесен с елементи, които са послужили като повод за заболяването. Онзи вид задоволяване, който симптомът носи, съдържа много странни неща в себе си. Ние не обръщаме внимание на това, че то остава неизвестно за лицето, което изпитва това мнимо удовлетворение по-скоро като страдание и се оплаква от него. Това преобразяване е характерно за психичния конфликт, под чийто натиск се е образувал симптомът. Онова, което някога е било за индивида задоволяване, днес по необходимост трябва да предизвика неговата съпротива или отвращението му. Познаваме един незначителен, но поучителен пример за такъв вид промяна на усещанията. Детето, което алчно е сукало мляко от майчината гръд, няколко години по-късно обикновено развива силно отвращение към млякото. Това отвращение се засилва, ако млякото или съдържащата мляко напитка е покрита с тънка коричка. Може би тази коричка събужда спомена за така желаната някога майчина гръд. Между тях лежи споменът за отбиването, който сега действува травмиращо.
Има и нещо друго, което кара симптомите да изглеждат странни и непонятни като средство за либидинозно задоволяване. Те са толкова различни от всичко онова, с което сме свикнали да свързваме удовлетворяването в нормални условия. В повечето случаи те игнорират обекта и с това се отказват от връзката с реалната действителност. Разбираме това като следствие на оттеглянето от принципа на реалността и връщането към принципа на удоволствието. Но това е също и връщане към един вид разширен автоеротизъм, който първоначално е предлагал задоволяване на сексуалния нагон. То поставя на мястото на изменението на външния свят изменение на тялото, т.е. противопоставя на външното действие — вътрешно, на активността — приспособяване, което от филогенетична гледна точка е много съществена регресия. Ще разберем това във връзка с едно ново явление, което ни предстои да научим от аналитичното изследване на симптомообразуването. По-нататък ще си припомним, че при симптомообразуването са действували същите процеси на несъзнаваното, както и при образуването на съновиденията — сгъстяване и изместване. Симптомът, както и съновидението, показва нещо осъществено, дава удовлетворение от типа на инфантилното, но поради извънредно силно сгъстяване това удовлетворяване може да се сведе до едно-единствено усещане или инервация, да се ограничи в резултат на крайното изместване до един малък детайл от целия либидинозен комплекс. Нищо чудно, че често и на нас самите ни е трудно да разпознаем в симптома предполаганото и винаги потвърждаващо се либидинозно удовлетворяване.
Казах ви, че ни предстои да научим още нещо ново; това наистина е нещо поразително и смущаващо. Знаете, че посредством анализа на базата на симптомите ние се запознахме с инфантилните преживявания, върху които е фиксирано либидото и от които се създават симптомите. Поразителното е това, че тези инфантилни сцени не винаги са верни. Да, да, в по-голяма част от случаите те не са верни, а в отделни случаи се намират в пълна противоположност с историческата истина. Виждате, че едно такова откритие така, както никое друго преди това, е способно да дискредитира или анализа, довел до такъв резултат, или болните, върху чиито изказвания е построен анализът, както и цялото разбиране за неврозите. А освен това има нещо доста смущаващо. Ако откритите от анализа инфантилни преживявания бяха винаги реални, ние щяхме да имаме чувството, че стоим на твърда почва, ако те винаги се оказваха фалшиви, ако бяха разобличавани като измислица и фантазия на болните, ние щяхме да бъдем принудени да напуснем тази нестабилна основа и да търсим спасение другаде. Но нито едното, нито другото не съответствува на истината, а положението на нещата е такова, че изградените или възстановени в спомените при анализа детски преживявания веднъж са безспорно лъжливи, друг път са точно толкова несъмнено истински, а в по-голямата част от случаите представляват смес от истина и лъжа. Така че симптомите изобразяват ту действително изпитани преживявания, на които може да бъде приписано влияние върху фиксацията на либидото, ту фантазии на болния, за които естествено тази етиологична роля е напълно неприсъща. Трудно можем да се ориентираме в това. Може би първата опорна точка ще намерим в сходното откритие, че именно отделните спомени от детството, които хората открай време, преди каквато и да било психоанализа са носили в съзнанието си, също могат да бъдат неверни или най-малкото щедро смесват истината с лъжата. В този случай неправилността лесно може да се докаже и ние поне можем да се утешим с едно — че за разочарованието ни не е виновна психоанализата, а по някакъв начин самите болни.