Извади гребен от задния джоб на изпокъсаните си провиснали панталони и оправи гарвановочерната си коса.
— Ето. По-добре ли е? — попита тя все така усмихнато. Зъбите й бяха ослепително бели и идеално равни. Само преди трийсет години си бе имплантирала нови зъбни гнезда и в момента се радваше на стотния си комплект.
— Не е зле за една умираща от глад, дехидратирана стара жена — каза той. — Честно казано, ако можех бих… — Той спря да се хили и махна с ръка към веригата опасващи ги хълмове: — Имаме си гости.
Беше му трудно да види в полумрака дали бе пребледняла. Но гласът й прозвуча лишен от емоции:
— Ако раждат плодове, поне ще се нахраним.
Той реши, че е по-добре да не напомня за възможността изядените да бъдат те самите.
Подаде й лъчемета. На външен вид изглеждаше като шестзаряден револвер. Но вместо патрони имаше батерии, от които само една бе останала с някакъв заряд. В цевта беше монтиран механизъм, който можеше да се настрои така че лъчът да пререже дънера на дърво, да предизвика леко обгаряне или да парализира.
Кикаха се върна на мястото, където бе оставил своя лък и колчана със стрели. Макар да беше великолепен стрелец, до момента само две от стрелите му бяха улучили целта. Животните бяха много предпазливи и с изключение на два случая бе невъзможно да се приближи достатъчно близко, за да стреля. На два пъти бе успял да убие малки газели, които се бяха оказали напълно недостатъчни да напълнят стомасите на петима души в продължение на дванайсет дни. Анана бе улучила заек с мятане на леката си бойна секира, но някакъв дългокрак бабуин беше изскочил иззад хълма, беше го грабнал и бе избягал с него.
Кикаха взе лъка и колчана, и двамата с Анана се отдалечиха на около триста крачки от спящите. Той легна и заспа. Беше забил ножа си в почвата, готов да го изтегли за миг в случай на атака. Анана разполагаше с лъчемета, с леката си секира за мятане и с нож.
Дърветата още не ги безпокояха. Двамата само искаха да се отдалечат от останалите. Когато времето на Анана изтечеше, тя щеше да събуди МакКей. После щеше да се върне и да легне при Кикаха. Не се безпокояха особено, че някой може да опита да се прокрадне към тях, докато спяха. Анана ги бе предупредила, че в ръчния й часовник има устройство, което ще я събуди, ако същество с маса, достатъчно голяма, за да бъде то опасно, опита да ги приближи. Лъжеше, макар че нищо не пречеше един Повелител да притежава такова не особено сложно устройство. Другите сигурно се питаха дали не ги е измамила. Обаче не смееха да проверят. Беше ги заплашила, че ако някой се опита да ги нападне, тя ще го убие моментално. А това вече бе нещо, в което те не се съмняваха.
Трета глава
Събуди се облян в пот от горещината. Ярката дневна светлина го бодеше в очите. Небето се бе превърнало в алена пещ. Облаците ги нямаше заедно със скъпоценната влага, която бяха отнесли незнайно къде. Вече не се намираха в долина. Хълмовете се бяха изравнили с равнината, която се простираше около тях. Групата им сега се намираше на върха на ниско възвишение.
Това го изненада. Скоростта, с която се бе извършила промяната, бе по-голяма от очакваната. Уртона обаче поясни, че понякога се наблюдават случайни скокове в темпото на тектоничните преобразувания. Тук нищо не беше постоянно или поне предсказуемо. Така че не трябваше да се изненадва.
Дърветата обаче продължаваха да ги заобикалят. Бяха хиляди и точно в момента няколко разузнавачи се приближаваха към билото на новородения хълм. Бяха високи към десетина стъпки. Подобните им на варел стволове бяха покрити с гладка зеленикава кора. Големи кръгли тъмни очи опасваха ствола в горната му част. От едната страна се виждаше отвор, наподобяващ уста. Вътре в него можеше да се различи мека гъвкава тъкан и два ръба, обсипани с остри като на акула зъби. Според Уртона растенията били наполовина на белтъчна основа и храносмилателната им система силно наподобявала тази на животните. Тя започвала с устата и свършвала с ануса, който съвсем изненадващо се намирал… също в устата.
Е, Уртона положително знаеше. Нали той ги бе създал.
— Те не страдат от никакви болести, така че няма никакви причини изпражненията да не минават отново през устата — бе пояснил съображенията си Уртона.
— Сигурно имат отвратителен дъх — бе отбелязал тогава Кикаха. — Но това не е проблем, нали и без това никой не се кани да ги целува.