Той, Анана и МакКей се бяха засмели. Уртона и Червения Орк не скриха отвращението си. Чувството им за хумор явно се бе атрофирало. А може и никога да не бяха притежавали такова.
Короната на дърветата се състоеше от множество тънки клонки, не по-дълги от две стъпки. Покриваха ги широки зелени листа с формата на сърце. От ствола излизаха още шест къси клона, всеки дълъг към три стъпки, групирани в три двойки. Те се разклоняваха допълнително, но листата по тях бяха едри и овални. Между клоните излизаха гъвкави като на октопод пипала, стигащи до към дванайсет стъпки. Отделна двойка пипала имаше при основата.
Точно последните две помагаха на дървото да се придвижва върху двата си къси крака, лишени от колянна става и завършващи с огромни безпръсти кръгли ходила. Когато дървото решеше да се установи на дадено място, ниско разположените пипала се заравяха в почвата, пускаха корени и започваха да всмукват хранителни сокове. Корените лесно можеха да бъдат пречупени, а пипалата да бъдат изтеглени обратно, когато се налагаше придвижване.
Кикаха бе попитал Уртона какво го бе накарало да създаде такова непохватно и тромаво създание в своите биолаборатории.
— Защото това ми достави удоволствие — бе отговорът.
Сега Уртона вероятно съжаляваше. Той вече бе събудил останалите и всички бяха обърнали поглед към страховитите и странни създания.
Кикаха се приближи до групата.
— Как комуникират помежду си?
— Чрез феромони — различните субстанции, които се отделят от тях. Те са към трийсет на брой и всеки отделен феромон предава различен сигнал на съседните дървета. Те не мислят — мозъците им са с размера на мозъка на динозавър. Реакциите им са на инстинктивно ниво. Но в тях е заложен здрав стаден инстинкт.
— Има ли феромон, който стимулира чувството на страх?
— Да. Но трябва да накараш поне едно да се изплаши, а в тази ситуация това е направо невъзможно.
— Мисля си — промърмори Кикаха, — колко несъобразително от твоя страна е да дойдеш тук без ампула с феромона на страха.
— Точно така постъпвах преди — отговори Уртона.
Най-близкият разузнавач бе спрял на трийсетина стъпки от тях. Кикаха погледна към Анана, която стоеше на шейсет стъпки от групата им. Беше извадила лъчемета си и го държеше готов за всяка враждебна проява както от страна на дърветата, така и от тримата мъже.
Кикаха се отправи към разузнавача и спря недалеч от него. Дървото помаха със зеленикавите си пипала. Няколко други се насочиха към тях, но не се движеха прекалено бързо. Според Кикаха тази конструкция на краката им едва ли щеше да им позволи да развият повече от една миля в час. От друга страна той не познаваше пълния им потенциал. А и Уртона не си спомняше каква максимална скорост е била заложена в работния му проект.
Още докато се приближаваше към дървото, Кикаха чувстваше земята да се надига под краката му и усещаше как скоростта на метаморфозата се увеличава. Въздухът стана по-топъл, между стръкчетата трева се появиха празни пространства. Почвата бе черна и някак мазна на външен вид. Вече знаеха, че след спиране на процеса на преобразуване са необходими три дни, за да поникне нова трева.
Хилядите дървета продължаваха да се движат, но вече по-бавно. Накланяха се напред на несгъваемите си крака и протягаха пипала, за да се опрат на тях.
Кикаха погледна по-внимателно най-близкия представител и видя на клоните му да се клатят към дузина малки сфери, червени като ябълки.
— Стават ли плодовете им за ядене? — обърна се той към Уртона.
— Да, от птиците — отговори му той. — Не си спомням точно. Но не мога да се сетя по каква причина бих решил да ги направя отровни за хората.
— Като те познавам, бих казал, че може да си го направил, за да се посмееш — язвително подметна Кикаха.
После направи знак на Ангъс МакКей да дойде при него. Негърът се приближи предпазливо, но беше ясно, че опасенията му са свързани с близкото дърво, а не с Кикаха.
МакКей беше инч по-нисък от Кикаха, но с петнайсетина килограма по-тежък. При това разликата в теглото не се дължеше на повече тлъстина. Носеше черни дънки, черни чорапи и черни обувки. Отдавна бе захвърлил ризата и коженото си яке на рокер, но не се бе разделил с мотоциклетната си каска. Кикаха бе настоял да я запази, ако не за друго, поне за да събират дъждовна вода в нея.
МакКей бе професионален престъпник, продукт на Детройт, дошъл в Лос Анжелис, за да стане един от наемните убийци на Уртона. Разбира се не бе и предполагал, че Уртона е Повелител. Така и не бе разбрал с какво точно се занимава Уртона, когото той познаваше като мистър Калистър. Но заплащането бе добро и щом мистър Калистър не навлизаше в запазената територия на другите банди, всичко бе наред. На всичко отгоре мистър Калистър бе доказал, че знае как да се оправя с полицията.