Ако тези хора бяха канибали, те се въздържаха да ядат собствените си покойници.
Една от жените, вероятно съпруга на някой от намерилите смъртта си, се хвърли върху Анана. Беше разперила пръсти, готова да забие ноктите си в лицето на пленницата. Анана се обърна по гръб и ритна жената в корема. Цялото племе се изсмя, явно развеселено от писъците и гърчовете на жената. Когато вдовицата най-сетне се съвзе, тя се изправи на крака, готова да поднови атаката си. Но вождът разпореди нещо на един от воините и той я издърпа настрани.
Вече се бе „зазорило“. Няколко от мъжете закусиха с късове от лосовете, убити от Уртона, пиха вода и потеглиха през равнината. Останалите нарязаха парчета за себе си и загризаха жилавото месо с яките си зъби. За гарнитура имаше ядки и плодове, извадени от кожени торби. На никой от пленниците не бе предложена храна. Анана нямаше нищо против, понеже бе яла само преди няколко часа, а и нанесеният й побой в никакъв случай не й бе подобрил апетита. Гледката даже я поуспокои. Дори тези хора да възнамеряваха да я изядат, това щеше да стане след като я угояха. Което щеше да отнеме време, а времето бе единственият й съюзник.
В този момент към нея се приближи вождът. Брадата му беше подгизнала от кръв. Дългата му коса бе завита на възел, украсен от две дълги пера, забити в него. Върху брадата му висеше кожена чиния, по периферията на която бяха подредени в кръг отрязани човешки пръсти. Едната му очна ябълка бе празна и около нея бръмчаха няколко мухи. Той спря, уригна се и извика на племето си да се събере.
Виждайки го да сваля престилката си, Анана усети, че й призлява. Минутка по-късно, под окуражителните викове на съплеменниците си, които правеха очевидно непристойни забележки, останали неразбираеми за нея, вождът направи онова, което тя бе помислила, че ще направи. Разбирайки абсолютното безсмислие на всякаква съпротива, тя остана да лежи по гръб безучастна. Но през главата й минаха поне шест различни начина да го убие и тя искрено се надяваше, че ще й се отдаде възможност да приложи поне един от тях.
Когато вождът най-сетне се изправи ухилен до уши и отново се препаса, към нея пристъпи шаманът. Той явно разчиташе да последва примера му. Но вождът го блъсна настрани. Тя щеше да остане негова собственост. Анана бе доволна и на това. Шаманът изглеждаше по-мръсен и по-гаден дори и от вожда.
Успя да се изправи с усилие и отиде при Уртона. Той не се опита да скрие отвращението си.
— Е, чичо, може да си доволен, че не си жена — каза му тя.
— Винаги съм бил доволен от този факт — отвърна й той. — Сега ти остава само да избягаш и да опиташ да се удавиш в канала, преди да те заловят. Това е единственият начин да се пречистиш. — Той се се изплю: — Представете си само! Един леблабий омърсява Повелителка. Изумява ме, че не умря от този позор! — След кратка пауза той се усмихна накриво: — Но от друга страна, ти вече доброволно си се съвокуплявала с леблабий, нали? В теб има гордост, колкото в една маймуна!
Анана го ритна под челюстта с голия си крак. Той се свести едва след две минути.
Това й помогна да се почувства малко по-добре. Въпреки че би предпочела да ритне вожда (при това не в челюстта), случилото се й беше дало възможност да разреди част от гнева си.
— Нямаше да съм в тази каша, ако не бяхте вие двамата с Орк — каза му тя.
После се обърна и се отдалечи, без да обръща внимание на ругатните му.
Не след дълго племето отново пое по пътя си. Месото бе натоварено върху останалия багаж на шейните и керванът се подреди в някакво подобие на организирана колона. Вождът яздеше начело на цялата процесия. Понеже атаката отляво бе изключена, вниманието на охраната бе съсредоточено надясно.
Около три часа преди здрачаване мъжете, потеглили на разсъмване през равнините, се върнаха в галоп. Анана не разбра какво докладваха, но се досети, че бяха отишли до една от планините, оглеждайки за присъствието на врагове. Този народ искаше да е първи, но знаеше много добре, че и другите племена желаят същото. Така че всички потеглиха с максимална скорост, без да спират през нощта, за да минат през прохода, преди да се натъкнат на врагове.
По „обяд“ на следващия ден, когато небето бе най-ярко, керванът най-сетне спря. Всички, включително пленниците, се нахраниха. После легнаха, заметнаха през лицата си кожи, за да се скрият от светлината, и заспаха. Шестима души останаха на пост. Те вече бяха спали няколко часа върху шейните, макар че когато станаха, да изглеждаше като че ли не бяха успели да мигнат.