— Кога бе тук за последен път?
— О… преди около петстотин години, мисля.
— В такъв случай твоята щаб-квартира е на друго място. Обзалагам се, някое по-разнообразно и много по-красиво, нали?
— Разбира се — усмихна се Уртона. — Всъщност аз съм Повелител на още три други свята, които завзех, след като убих създателите им. Предполагам помниш братовчед си Бромион, онази кучка Етинтия, а също и Антамон. Те всички вече са мъртви и аз, аз, управлявам световете им сега!
— Така ли — язвително възрази Анана. — Аз пък не бих казала, че в момента си седнал на нечий друг трон. Освен ако разглеждаш пленничеството и непосредствената опасност да загубиш живота си като начин на управляване на един свят.
— Ще постъпя с теб като с тях, обична ми племеннице, която толкова си падаш по леблабии! — озъби се Уртона. — После ще се върна тук и ще унищожа тези нещастни нищожества! А може да залича и целия този свят! Ей така, с едно махване на ръката!
Тринайсета глава
— И аз бях някога като тебе, чичо — поклати глава Анана. — Искам да кажа, напълно недостойна да живея. Но все пак в мен имаше нещо, което ме караше да изпитвам съжаление. Можем да приемем, че това е било някаква закърняла способност да изпитвам състрадание, да долавям болките на другите. Някъде там, дълбоко под хладината, жестокостта и арогантността, изглежда е имало искрица. И тя неотдавна се разгоря в силен огън, разпалена от един леблабий на име Кикаха. Да, вярно, той не е Повелител, но е човек. Нещо много повече от онова, което някога си бил или ти е съдено някога да станеш. Дори тези жестоки, нещастни създания, които са те пленили, без дори да подозират, че държат в ръцете си Повелителя на този побъркан свят… дори те са по-човечни, отколкото си в състояние да разбереш… Какво да се прави, за един Повелител със забавено развитие…
Уртона се вгледа в нея и прошепна:
— Какво, в името на Създателя, искаш да кажеш?
За миг й се прииска да го удари. Но само му отговори:
— Ти даже не би могъл да разбереш. Може би изобщо не трябваше да започвам. Работата е в това, че аз го прозрях. Но само благодарение на това че бях принудена да живея сред леблабии дълго време…
— И този леблабий — Кикаха — този потомък на един изкуствен продукт ти е покварил съзнанието. Жалко, че Съветът повече не действа. Иначе щеше да бъдеш осъдена и убита за някакви минути.
Анана го изгледа отгоре-надолу и отдолу-нагоре няколко пъти с презрително изражение.
— Нали не забравяш, чичо, че и ти може да се окажеш потомък на един изкуствен продукт. На създания, сътворени в лаборатория. Предполагам не си забравил за предположенията на Шамбаримен, подкрепени от много факти в полза на неговата хипотеза? Че ние, Повелителите, забележи Повелителите, може би идваме от лабораториите на същества, точно толкова по-високостоящи спрямо нас, както сме ние спрямо леблабиите. Макар че май е по-добре да уточня, че се надявам разликата да е съпоставима… В края на краищата, ние създадохме леблабиите по наш образ и подобие. Което означава, че те не стоят нито по-високо, нито по-ниско от нас. Те са това, което сме ние самите. Но те не знаят това и трябва да живеят в светове, които ние им създаваме. Или по-точно създадохме. Но ние не сме създатели, точно както не е създател един писател или художник. Защото той може да измисли един свят, но никога не може да създаде нещо повече от това, което му е известно. Писателят може да напише, а художникът може да нарисува свят, основаващ се на нещата, които знаем, подредени по нов начин, който създава илюзията, че се е появило нещо качествено ново… Така и ние, наречени Повелители, не сме направили нищо повече от поетите, писателите, художниците или скулптурите. Никога не сме били и в момента не сме богове. Макар да свикнахме да се мислим за такива.
— Я ми спести лекциите си — сряза я Уртона. — Изобщо не ме интересуват опитите ти да оправдаеш това колко ниско си паднала.
— Ти си безнадежден случай — сви рамене Анана. — Но в известен смисъл си прав. Сега трябва да говорим за това как ще се измъкнем.
— Да — включи се в разговора МакКей. — Как ще го направим?
— Каквото и да опитаме — продължи тя, — не можем да си тръгнем без ножа, секирата и Рога. Напълно сме безпомощни в този див свят без тях. И понеже секирата и Рога са във вожда, налага се да си ги вземем от него.
Не мислеше, че трябва да споделя с тях за ножа в джинсите. На тях им бе направило впечатление, че не го виждат, но тя бе обяснила, че го е изгубила по време на преследването.