— Много добре — съгласи се Шакан. — Щом можеш да познаваш кога те лъжат, кажи ми следното. Аз смятам да взема този остър предмет, който вождът ти отне, и да ти разцепя черепа. И ще го направя съвсем скоро. Лъжа ли те или казвам истината?
Вождът понечи да възрази, но Шакан го спря.
— Чакай! Става дума за нещо, което е мой дълг да установя за твое добро. Ти можеш да разпореждаш във всичко останало, но по въпросите, отнасящи се до Повелителя, думата е моя.
Анана се опита да изглежда невъзмутима, но усещаше, че по гърба й се стича пот.
Съдейки по изражението на вожда, тя се съмняваше, че той ще даде секирата й на шамана. Освен това, самият шаман може би не беше толкова уверен в себе си. Може би беше лицемер и шарлатанин, макар тя да не мислеше така. Невежите знахари, магьосниците, заклинателите, както и да се наричаха, наистина вярваха в онова, което правят. Лицемерието е продукт на цивилизацията. Човекът пред нея наистина се съмняваше дали тя представя самия Повелител на този отчайващ свят. Ако тя го лъжеше и той й позволеше да се изплъзне неразобличена, тогава Повелителя щеше да го накаже.
В този смисъл неговата ситуация бе точно толкова трудна, колкото и нейната. Или поне той мислеше, че е така.
Основният въпрос беше лъже ли той или наистина възнамерява да я постави на изпитание, като се опита да я убие? Защото той отлично разбираше, че ако тя е онова, за което се представя, той всеки миг може да падне поразен от мълния.
— Ти сам не знаеш дали лъжеш или казваш истината — отговори тя. — Още не си решил как да постъпиш.
Шаманът се усмихна. Тя си позволи да се отпусне.
— Правилно. Но това не означава, че ти можеш да проникнеш в мислите ми. Един много проницателен човек ще се досети какво съм си мислил. Затова ще ти задам още няколко въпроса… Например, едно от нещата, което ме кара да допускам, че може да си пратеничка на Повелителя е онова нещо, което може да разреже хората и гревиг надве. С него той би могъл да избие цялото племе. Защото тогава го захвърли след като уби само няколко?
— Защото сам Повелителя му нареди да постъпи така. Той трябваше само да използва смъртоносния подарък, за да ви покаже, че не идва от този свят. Но Повелителя не искаше цялото племе да загине. Кого щеше да заведе в такъв случай в сембарт?
— Много хубаво го каза. Може наистина да си каквото казваш. Но може и да си само една много умна жена. Кажи ми сега, как ще ни отведеш в сембарт?
— Не съм казала, че ще го направя — отговори Анана. — Казах само че бих могла. Как ще постъпя зависи единствено от вас и останалата част от племето. Първо, трябва да ни освободите и после да се отнасяте с нас като с посланици на Повелителя. Но ето какво ще кажа на въпроса ти. Аз ще ви отведа до мястото където живее Повелителя. Когато стигнем там, ще влезем и едва тогава ще минем през прохода, който ще ни изведе при сембарт.
Шаманът повдигна рунтавите си вежди.
— Ти знаеш къде живее Повелителя?
— Далече е — кимна тя. — А по време на пътуването ще се разбере, дали сте издържали на изпитанието.
— Преди много време веднъж зърнахме жилището на Повелителя — намеси се вождът. — Изплашихме се, когато го видяхме да се придвижва над равнината. Беше огромно и имаше много… много неща като дълги пръчки… които стърчаха от него. Светеше със светлините на много камъни. Гледахме го известно време, после побягнахме, изплашени, че Повелителя може да се обиди и да се отнесе сурово с нас.
— Какво е предназначението на онова нещо, което прави музика? — поинтересува се шаманът.
— Това нещо ще ни въведе в жилището на Повелителя. Между другото, ние наричаме това жилище „дворец“. А… Рога… ми принадлежи. Нямате право върху него. На Повелителя няма да му хареса, че сте ми го взели.
— Ето, вземи си го! — побърза да й го подаде вождът.
— Освен това сбъркахте, че ме насилихте. Наистина не знам дали Повелителя ще ви прости за това.
Вождът изумено разпери ръце.
— Но аз не направих нищо лошо! Спазих обичая вождът да обладае всички пленени жени. Всички вождове го правят.
Анана бе разчитала, че един ден ще може да си отмъсти. Не бе решила дали ще бъде задоволена да го кастрира или ще иска и да му извади и единственото останало око. Но ако наистина такъв е обичаят… тогава той действително не си е мислил, че прави нещо лошо. А ако те бе опитала да помисли безпристрастно по въпроса, сигурно сама щеше да разбере тази елементарна истина.
В края на краищата, освен че й бе призляло от отвращение, той не я бе наранил. Не й бе нанесъл психическа травма, а тук нямаше венерически болести. Нито бе възможно да забременее, без да пожелае това.