Анана очакваше, че задните редици ще извият и ще се понесат покрай десния склон на планината. Но те продължаваха да напират и падаха, за да бъдат затрупани от тези, които ги следваха. Входът за прохода откъм тази страна на планината беше напълно блокиран, но обезумелите животни скачаха върху телата и се опитваха да минат през плетеницата от ритащи, замахващи с рога и мучащи техни събратя. После сами се спъваха, за да споделят тяхната участ.
Водата потъмня от антилопи, опитващи се да плуват до момента, в който връз тях падаше следващата редица и следващата и още по-следващата.
Анана изкрещя към вожда. Оглушителният шум от животните, които надвиваше тътена на гръмотевиците, не му позволяваше да я чуе. Тя изтича до него и отново опря устни до ухото му.
— След съвсем малко каналът ще бъде пълен с тела! Тогава животните ще могат да преминат по тях, ще се прехвърлят тук и ние ще се окажем в клопка!
Трен кимна и започна да крещи, махайки с ръце. Хората от племето не можеха да го чуят, но жестовете му им бяха ясни. Запрегнаха отново товарните шейни, нахвърлиха върху тях стоки и яхнаха лосовете. Не беше лесно да го направят, защото гревигите едва се поддаваха на контрол. Вдигаха се на задните си крака и ритаха към хората, опитващи се да ги овладеят, а някои хапеха ръце и лица, оказали се в близост до тях.
Напливът към канала придобиваше неподозиран мащаб. Хиляди животни — сега вече не само антилопи, ами и слонове, бабуини, кучета и едрите представители от рода на котките — напираха към водата, въпреки съпротивата на намиращите се пред тях. Анана за миг зърна сриващото се по ската на брега огромно туловище на слон, върху които се бе метнал лъв, забил нокти в гърба му.
Към рева и крясъците се прибавяше и пляскането на милиони криле, защото птиците се бяха вдигнали във въздуха. В небето летяха най-едрите представители на пернатия свят, които някога бе виждала — подобни на кондор създания с размах на крилете надвишаващ дванайсет стъпки.
Много от птиците се бяха насочили към планините. Но поне половината бяха лешояди, които накацаха по купищата вече неподвижни тела, пръснати из водите или в прохода. И вече забиваха клюнове, без да подбират мъртви или още живи.
Никога преди Анана не беше виждала подобна сцена и се надяваше никога повече да не види. Беше много вероятно желанието й напълно да се сбъдне. Неочакваното излитане на птиците се бе оказало последната капка, преляла чашата на търпението на лосовете. Те изведнъж се впуснаха, някои към птиците, други към планините, трети към прохода. Мъже и жени увиснаха на юздите, за да бъдат вдигнати във въздуха, после бяха повлечени по земята, докато не се видяха принудени да се откажат от опитите да спрат обезумелите животни. И ездачите на свой ред задърпаха юзди с всички сили, но беше безполезно. Кожи и вързопи изпопадаха от шейните, които подскачаха зад побеснелите лосове.
Анана зърна почервенелия и крещящ Уртона, увиснал назад на юздите с цялото си тегло, да бъде отнасян към прохода. МакКей бе пуснал своя лос в мига, в който той бе побягнал. Сега седеше спокойно и я наблюдаваше. Очевидно бе, че иска да разбере какво ще предприеме. Тя взе решение да потегли за планините. Погледна назад и видя червенокожия да тръгва след нея. Той или изпълняваше заповедта на чичо й да не я изпуска от поглед, или правеше същото като нея, доверявайки се на инстинкта й да избегне опасността.
Може би щеше да се опита да й отнеме Рога. Не можеше да направи това, без да я убие. Беше по-едър и по-силен от нея, но тя притежаваше ножа. А той много добре знаеше колко ловка бе с него, да не говорим за това в каква степен владееше бойните изкуства.
Освен това ако опиташе да я убие пред очите на цялото племе, това щеше да дискредитира разказа й, че са изпратени тук от Повелителя. Едва ли беше чак толкова глупав.
Най-близката планина от тази страна на канала се намираше само на миля разстояние. Имаше рядко срещана на тази планета форма: монолит с четири стени, извисяващ се на две хиляди стъпки височина. Теренът около него бе пропаднал на триста стъпки, образувайки ров с широчина над шестстотин и петдесет стъпки. Тя спря на края на рова и пак се обърна. МакКей я настигна след няколко минути. Трябваше му известно време да възстанови дишането си.
— Голяма бъркотия, какво мислиш?
Беше съгласна с него, но не каза нищо. Нямаше навика да коментира очевидни неща.
— Защо ме последва?
— Защото Рога е в тебе, а той е единствената ни надежда да се измъкнем от това ужасно място. И още нещо: ако някой ще оцелее, това си ти. Може би ако се държа край тебе, ще оцелея и аз.