— Значи ли това, че повече не си лоялен на Уртона?
— И без това не ми е плащал от доста време насам — усмихна се той. — Но по-важното е, че никога няма да ми плати. Обещава ми големи неща, но знам, че в мига, в който се почувства наистина в безопасност, той ще се освободи от мен.
Тя мълчеше. МакКей беше наемен убиец. Не можеше да му се довери, но можеше да го използва.
— Ще направя всичко по силите ми, за да те върна на Земята — каза накрая тя. — Но не мога да ти го обещая. Не е изключено да се наложи да се примириш с някой друг свят. Например този на Кикаха.
— Всеки свят е по-добър от този.
— Не би говорил така, ако бе видял поне няколко. Имаш думата ми, че наистина ще се опитам. Засега обаче ще продължаваме да считаме, че си на работа при чичо ми.
— Интересува те какво планира, така ли?
— Разбира се.
Стори й се, че е искрен. Не можеше обаче да изключи възможността всичко това да е нагласено с Уртона.
Част от племето също се бе добрала до полите на планината. Това бяха главно ездачи, така и не успели да се преборят с лосовете. Имаше жертви, както и ранени.
Паническото бягство на животните беше приключило. Онези, които все още бяха на крака, се бяха разпръснали. Равнината сега предоставяше малко повече свободно място за оцелелите. Птици покриваха купищата трупове като мухи, накацали върху кучешко лайно.
Тя тръгна към канала. Племето я следваше. Хората си говореха за неочакваното изобилие от месо. Можеха да се тъпчат поне ден-два, преди месото да започне да се разваля. Или три дни. Нямаше представа колко са придирчиви. Ако се съди по онова, което бе видяла, не много.
По средата на пътя МакКей спря и каза:
— Ето го и шефът.
Анана погледна към прохода. По склона се спускаше Трен. Макар неговият грег също да се бе изплашил и да го бе отнесъл в долината, вождът бе възстановил контрола си над животното. Тя с изненада забеляза, че тъмните облаци, надвиснали над крайморската страна, бяха започнали да се разсейват. Нямаше и светкавици.
След малко на хребета излязоха още ездачи. Когато стигна при канала, те вече бяха достатъчно близко, за да може да ги разпознае. Чичо й беше в групата. До този момент лосовете се носеха в тръс. Сега Уртона смушка своя в галоп. Когато я наближи, той вдигна на крака изпотеното животно, чиято муцуна бе изплескана със слюнка, и бързо скочи от него. Лосът изхърка, падна странично и умря.
На лицето на Уртона имаше странно изражение. Зелените му очи бяха широко отворени и беше пребледнял.
— Анана! Анана! — извика ненужно той. — Видях го! Видях го!
— Какво си видял?
Той трепереше.
— Моя дворец! Беше в морето! Насочваше се навътре!
Петнайсета глава
Личеше, че ако можеше да го настигне, вече нямаше да е тук.
— С каква скорост се движи? — попита тя.
— Когато е на автопилот, някъде към… към една миля в час.
— Предполагам, че след толкова дълго отсъствие, нямаш и най-малка представа накъде ще се отправи.
Той разпери ръце и сви рамене.
Ситуацията изглеждаше напълно безнадеждна. Дори да разполагаха с всички необходими сечива, пак нямаше време да построят платноходка, с която да се опитат да го настигнат. Все пак беше възможно дворецът да направи кръг в морето и след време отново да се върне покрай района, където се намират те.
— Знам, че в крайна сметка дворецът ще напусне тази страна — продължи Уртона. — Ще мине през един от проходите. Не през този, разбира се. Той е прекалено тесен.
Анана не беше склонна да приеме това твърдение като вярно. Доколкото можеше да се предполага устройствата, предизвикващи тектоничните промени, се намираха в двореца. Но ако Уртона имаше и най-малки съмнения, че дворецът може да мине през този проход, той със сигурност не би й казал, че го е видял наблизо.
Нищо не можеха да направят по отношение на двореца в момента. Тя беше склонна да забрави за това, но чичо й бе неуморим. Той не спря да говори за него, а сигурно щеше и да го сънува непрекъснато.
— Може би Орк се е прехвърлил на него в точката на най-голямо доближаване до брега — подхвърли тя, единствено с цел да го подразни. — Като нищо вече може да е в двореца. А още по-вероятно е вече да се е прехвърлил в някой друг свят.
Бледата кожа на Уртона стана още по-бяла.
— Не! Не би могъл! Това е невъзможно! Първо, той не би се осмелил да навлезе в крайморската страна по време на бурята. Второ, не би могъл да се добере до него. Това би означавало, че е преплувал това разстояние. И трето, той не знае кода за влизане.
Анана се изсмя.
— Каза ми го само за да ме разстроиш, нали? — озъби се Уртона.