— Той твърди, че ние двамата с него, имаме по-добри шансове да оцелеем, отколкото ако и ти дойдеш с нас. Твърди че ти си толкова коварна, че може да ни изиграеш, когато зърнем отново двореца. Мисля че още не е наясно как да постъпи. Скоро обаче ще вземе решение. С всяка изминала минута дворецът все повече се отдалечава.
Настана тишина. МакКей изглеждаше като човек, който дъвче нещо и не знае дали да го глътне или да го изплюе. След минута изражението му се промени.
— Трябва да ти кажа нещо. — Той направи малка пауза и после продължи: — Уртона е казал на двама ви с Кикаха, че онзи Улф или Джадауин и неговата жена… Хризеис?… били прехвърлени в този свят. Е, излъгал ви е. Успели са да му избягат. Така че са още на Земята!
Анана не отговори веднага. Не можеше да разбере защо МакКей й съобщава това. Нищо не го налагаше. Дали не искаше по този начин да я убеди, че твърдо е минал на нейна страна? Или изпълняваше заповед на Уртона, който искаше да я накара да си мисли, че МакКей наистина го е предал?
Както и да е, беше ли й казал истината?
Въздъхна. Всички Повелители, включително и тя самата, бяха такива неизлечими параноици, че никога не можеха да различат реалността от фантазията. Недоверието им в мотивите на говорещия правеха това невъзможно.
Тя сви рамене. Реши засега да се държи като че ли вярва на разказа му. Погледна зад дебелото дърво, до което бяха седнали, и възкликна:
— Охо! Чичо идва насам. Май ни търси. Ако ни види заедно, ще събудим подозренията му. По-добре е да тръгваш.
МакКей изпълзя в близките храсти. Когато Уртона я откри след малко, тя каза:
— О, здравей, чичо. Не трябваше ли да помагаш днес на рибарите?
— Казах им, че днес не ми се ходи на риба. И понеже съм един от избраниците на Повелителя, никой не ми възрази. Но не скриха, че им стана неприятно. Търсех теб и МакКей. Къде е той?
Тя мръдна неопределено с рамене.
— Както и да е, няма значение — и той клекна до нея. — Мисля че загубихме достатъчно време. Трябва да избягаме в мига, в който ни се открие възможност да го сторим.
— Ти май говориш за всички ни — повдигна тя вежди. — И защо смяташ, че ще поискам да тръгна с вас?
— Сигурен съм, че не желаеш да прекараш остатъка от живота си тук — раздразнено каза той.
— Нямам намерение. Но първо искам да знам със сигурност жив ли е Кикаха или е мъртъв.
— Толкова много ли означава този леблабий за теб?
— Да. И изтрий отвращението от лицето си. Ако можеше да изпиташ към някое човешко същество чувство с такава сила, в което силно се съмнявам, тогава щеше да знаеш защо искам истината. А междувременно…
— Не, няма да останеш тук — погледна я той с недоверие.
— Не завинаги. Но ако той е жив, скоро ще се появи. Ще му дам достатъчно време, за да го стори. А ако не дойде, ще тръгна да търся костите му.
Уртона захапа долната си устна.
— Значи няма да дойдеш с нас?
Тя не му отвърна. Но отговорът й беше ясен.
В продължение на няколко минути никой не проговори. Тогава той се изправи.
— Надявам се поне да не кажеш на вожда какво планираме да направим.
— Едва ли ще ми достави някакво особено удоволствие — успокои го тя. — Има обаче нещо… как ще му обясня неочакваното ви заминаване? Как се връзва това с поведението на представител на Повелителя, изпратен със специалната мисия да постави на изпитание племето Уендоу. Как ще бъде възприето потайното измъкване на моя подчинен?
Чичо й подъвка устни още малко. Правеше го вече десет хиляди години. Тя си спомняше този му навик още от детските си години.
Накрая той се усмихна.
— Ще им кажеш, че аз и МакКей сме заминали с тайна мисия, чиято цел не можеш да разкриеш, защото става дума за дела на Повелителя. Всъщност ще бъде чудесно, ако кажеш именно това. Така няма да се налага да се измъкваме, а ще можем да потеглим пред очите на всички и никой няма да посмее да ни спре.
— Мога да го сторя. Но защо да го правя? Та нали ако по някакво чудо намерите двореца веднага, вие ще се върнете с него и ще ме унищожите. Или с някой от летателните ти апарати. Сигурна съм, че там има цели складове с оръжия.
Той знаеше, че е безполезно да отрича. Така че само каза:
— И каква е разликата? По един или друг начин аз ще се махна оттук. А ти не можеш да кажеш на вожда за намеренията ми, защото ще се наложи да ги обясниш. Безсилна си да промениш каквото и да е било.
— Прави каквото пожелаеш — отговори му тя. — Но няма да вземеш това със себе си.
И вдигна пред него Рога.
Очите му се присвиха и той стисна устни. Тя разбра, че не е имал и намерение да тръгва без Рога. Имаше две възможни причини за това, едната от които беше сигурна. Другата само бе вероятна.