Никой Повелител не би изпуснал шанс да сложи ръка върху ключа за всички „врати“ към всички вселени.
Рога можеше също да се окаже и билет за пътуване от дадено място на тази планета до двореца. Напълно възможно бе да съществуват врати за тази цел, монтирани например в канари. Е, не във всички. Само в някои. Откакто си бе върнала Рога, вече го бе изпробвала върху четирите големи канари, покрай които бяха минали. С отрицателен резултат засега. Но тази възможност си оставаше открита.
И ако наистина бе така, тогава той не би рискувал да я остави да продължава да опитва и един ден да се озове в двореца му без него.
Може би щеше да сподели с МакКей кога възнамерява да я изненада докато спи, да я убие и да вземе Рога. Но щеше ли МакКей да я предупреди? Не можеше да разчита на това.
— Добре — каза тя. — Ще тръгна с вас. Мисля че имам същия шанс да намеря Кикаха и на друго място. Омръзна ми да стоим тук.
Думите й не му доставиха очакваното удоволствие. Очевидно той подозираше някаква клопка. От друга страна, дори намеренията й да бяха без никаква задна мисъл, той пак би я заподозрял в нещо. Точно както и тя самата се питаше дали той й казва цялата истина или само част от нея.
С известно закъснение на лицето на Уртона се появи усмивка. В продължаващата с хилядолетия смъртоносна игра, която Повелителите играеха, се използваха някои хитрости, които не можеха да сработят и за които и двете страни знаеха, че са безполезни. Схватките донякъде имаха характера на ритуал.
— Ще го направим тази нощ — каза Анана.
Уртона се съгласи. Той тръгна да търси МакКей и го намери буквално веднага, понеже МакКей ги бе наблюдавал скрит и бе видял сигнала, който тя му подаде. Тримата обсъдиха подробностите, след което двамата мъже отидоха на брега, за да помагат на рибарите. Анана замина да бере плодове. Когато се върна, напълнила двете си кожени торби, тя се задържа малко, вместо веднага да замине пак. Успя да вземе три кожени меха за вода и ги скри под своя навес. Нямаше какво повече да направи до настъпването на нощта.
Вечерта племето се отдаде на ядене и веселие. Шаманът изпя заклинанието си за продължаваща сполука. Певецът изпя песни, прославящи герои от миналото. Накрая хората се изпонатръшкаха под навесите с подути кореми и заспаха. Единствените вероятно будни бяха постовите: един, качил се в короната на дърво близо до брега, вторият — на издигната платформа в центъра на укреплението и още двама, блокиращи пътеката, по която се идваше към лагера им.
Уртона, Анана и МакКей бяха хапнали икономично. После се хванаха на работа под навесите си, пълнейки торбите за провизии с пушена риба и месо от антилопа, плодове и ядки. Меховете щяха да напълнят когато стигнеха при водата.
Когато остана да се чува само крясъка на далечни птици и епизодичното изръмжаване на лъв, тя изпълзя изпод нестабилната конструкция на своя навес. Не можа да види фигурата на пазача върху платформата. Надяваше се и той да е заспал. Той също здраво се бе натъпкал като останалите си съплеменници и независимо от намеренията му щеше да се бори със сънливостта.
След малко се появиха Уртона и МакКей. Даде им сигнал и те се приближиха до нея. Анана се изправи и тръгна под червеникавата светлина на „нощта“. Когато се отдалечи достатъчно от платформата, тя отново погледна към нея. Постовият лежеше по гръб. Не можеше да се разбере дали спи или не, но се надяваше да спи. В задълженията му влизаше да стои прав и да оглежда заобикалящите ги гори, докато не бъде сменен.
Двамата мъже тръгнаха към заграденото място, където се намираха лосовете. Избраха без много шум три животни и започнаха да ги оседлават. Анана отнесе при тях трите меха и торба с провизии. Пристегнаха багажа зад седлата.
— Трябва да си взема секирата — прошепна Анана.
Уртона направи гримаса, но кимна. Той и племенницата му вече бяха спорили по този въпрос. Според Уртона най-добре беше да забравят за секирата, но тя настояваше, че за тях е жизнено важно да си я върнат. И докато те отвеждаха животните към портала, тя се прокрадна към навеса на вожда, който бе малко по-голям от останалите. Разбута храстите около него и пропълзя вътре. Беше тъмно като в каменовъглена мина. Мощното хъркане на Трен, жена му и сина му неуспешно се опитваше да компенсира отсъствието на светлина. Лазейки на четири крака, Анана първо се натъкна на жената. След това докосна крака му. Дръпна ръка и опипа тревата край невидимото тяло. Почти веднага пръстите й докоснаха студената стомана на секирата.
Секунда по-късно тя вече беше навън със секирата в ръка. Беше устояла на моментното изкушение да убие Трен и да отмъсти за изнасилването си. Но от една страна се страхуваше, че може да вдигне шум, а от друга… вече му бе простила. И все пак макар и за миг само, беше я обхванало желанието да убива и да излекува душевната си рана като ликвидира извършителя. За щастие разумът бе надделял.