Порталът представляваше дървена преграда, изработена от вертикални пръти, към които с кожени ремъци бяха пристегнати хоризонтални и наклонени стебла. Вместо на панти, тя се държеше за останалата стена на кожени връзки. Няколко широки ремъци служеха за ключалка. Развързаха ги, повдигнаха тежката врата и заедно я преместиха навътре.
До момента никой не се бе развикал. Но пазачът можеше да се събуди всеки миг. Както и можеше да продължи да спи все така непробудно. Постовете се сменяха през интервал, приблизително около два часа. Естествено племето дори не знаеше думата „час“, но тези хора имаха някаква груба представа за изтеклото време. Когато постовият решеше, че е стоял достатъчно дълго, той щеше да слезе от платформата и да събуди определения да го смени.
Изкараха животните извън укреплението, наместиха вратата обратно и пак я завързаха. После яхнаха лосовете си и бавно потеглиха надолу по склона. От време на време лосовете изпръхтяваха, явно несвикнали да ги яздят в този определен за почивка час. Когато се приближиха на около триста крачки до мястото, където знаеха, че трябва да бъде първият от двамата външни постови, те спряха. Анана слезе и се шмугна в шубраците. Не след дълго видя пред себе си бледа фигура, облегната на дънера на дърво. От нея се разнасяше оглушително хъркане.
Беше много лесно да се приближи до мъжа и да стовари плоската част на секирата си върху главата му. Той падна, но хъркането му продължаваше. Тя изтича обратно и каза на двамата, че е безопасно да продължат пътя си. Уртона искаше да пререже гърлото на пазача, но Анана се възпротиви, с аргумента, че той ще остане в безсъзнание още дълго.
Вторият часови се разхождаше напред-назад, за да не заспи. Спускаше се по склона на двайсетина крачки, после се изкачваше обратно по двайсетградусовия наклон. Мърмореше под нос някаква песен за героичните дела на Ширкун.
Позицията му правеше доста трудно да бъде заобиколен, без да ги чуе. Налагаше се да бъде премахнат от пътя им.
Анана го изчака за се обърне обратно за поредните двайсет крачки, изтича зад него и го удари с плоската страна на секирата си. После се върна и каза на мъжете, че за момента пътят им е чист.
Когато най-сетне видяха пред себе си белия пясък на морския бряг и тъмнината на морето в далечината, те спряха. Последният постови трябваше да се намира върху гигантското дърво, израсло непосредствено на брега.
— Безполезно е да се опитваме да се промъкнем до него. От друга страна, той може да вика, колкото му се иска. Няма кой да предаде съобщението му до селището.
И тримата смело излязоха на пясъка. Въпреки очакванията им никой не се развика. Пазачът или бе заспал или не ги бе разпознал и смяташе, че някои от съплеменниците му са дошли тук с основателна причина. А може би много добре ги бе видял кои са, но не смееше да разпитва пратениците на Повелителя.
Когато се скриха от погледа му, те спряха. Напълниха меховете за вода и отново потеглиха. Ходът на животните им бе прекалено ленив, за да се нарече това бягство. Яздеха равномерно и мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли.
Като че ли не ги застрашаваше никаква опасност от страна на племето на Трен. Дори някой от извадените от строя часови вече да се бе свестил и да бе вдигнал тревога, преднината, с която разполагаха, обезсмисляше опитите да бъдат заловени. За Анана единствената непосредствена заплаха бяха Уртона и МакКей. Чичо й щеше се се опита да я убие сега и да вземе Рога в ръцете си. И все пак докато не откриеха двореца, нейното присъствие можеше да им бъде само от полза. Уртона имаше нужда от нея, за да оцелее.
На небето се появиха първите бледи ивици, предвещаващи настъпването на „зората“. Светлината се засилваше, а те продължаваха напред все по-уверено. Спираха единствено за да се облекчат, да пият вода от морето или да дадат на животните възможност да утолят собствената си жажда. Когато се здрачи навлязоха в горичката. Намериха малка полянка, заградена от гъста стена от дървета и преспаха необезпокоявани. На няколко пъти ги събужда воят на кучета и ръмженето на едрите котки. Но никакви хищници не се появиха наблизо. На „сутринта“ продължиха пътуването си. По „обед“ вече се бяха върнали при мястото, където трябваше да се изкачат обратно към прохода.
Анана дръпна юздите на своя лос. Увери се че е на безопасно разстояние от тях, преди да заговори. Лявата й ръка беше отпусната до дръжката на скрития нож — тя можеше да си служи еднакво умело и с двете ръце, — а ако се наложеше, можеше да пусне юздите и да извади бойната си секира. Мъжете носеха копия с кремъчни наконечници и бяха допълнително въоръжени с тежки бумеранги.