Лицата на хората се различаваха от тези на Уендоу, а кожата им беше още по-тъмна. Чертите им бяха по-едри, носовете малко по-големи и по-орлови, очите леко издължени. Изглеждаха като онова, което вероятно бяха — америндианци. Вождът спокойно можеше да мине за Седящия Бик, ако яздеше кон и бе облечен малко по-различно.
Челната група ги подмина. Сега край тях минаваха жените и децата, повечето от които вървяха пеша. Жените бяха събрали блестящите си гарвановочерни коси в кок на главата и бяха облечени единствено в дълги до глезените кожени поли. Много от тях носеха огърлици от мидени черупки. Няколко бяха пристегнали на гърба си индианчета.
Изведнъж Анана леко извика. В полезрението им се появи мъж на грег. Беше висок, много по-белокож от останалите и имаше огненочервена коса.
— Това не е Кикаха! — възкликна Уртона. — Това е Червения Орк!
На Анана едва не й прилоша от разочарование.
Чичо й се обърна с усмивка към нея. В този миг Анана реши, че ще го убие при първа възможност. Всеки, който получаваше такова наслаждение от чуждото страдание, не заслужаваше да живее.
Минутка по-късно вече си казваше, че реакцията й е била абсолютно емоционална. За да оцелеят тя се нуждаеше от него точно в същата степен, в която и той се нуждаеше от нея. Но в мига, в който той престанеше да й бъде необходим, тогава…
— Я виж — въздъхна престорено Уртона. — Моят брат и твой чичо здравата го е загазил, скъпа моя. И изглежда доста угрижен. Как мислиш, какви са намеренията на тези хора спрямо него, а? Изтезания? Започвам да си мисля, че има смисъл да останем наблизо и да наблюдаваме.
— Не е вързан — обърна им внимание МакКей. — Може да са го осиновили като нас.
— Възможно е — сви рамене Уртона. — Какъвто и да е случаят, на него му предстои да страда. Защото ако зависи от мен, той ще прекара остатъка от живота си в компанията на тези нещастници. Е, болката от това няма да е толкова силна, но ще е много по-продължителна.
— Какво ще правим сега, след като видяхме, че Кикаха не е сред тях? — поинтересува се МакКей.
— Още не сме видели всичките — напомни му Анана. — Може би…
— Малко вероятно е точно това племе да е заловило и двамата — нетърпеливо я прекъсна Уртона. — Мисля, че трябва да тръгваме. Ако пресечем горичката под ъгъл, ще излезем на брега много пред тях.
— Аз ще чакам.
Уртона се повъртя и после се изплю на земята.
— От твоята отвратителна страст към този леблабий направо ми се повдига.
Тя не му отговори. А когато и ариергардът мина покрай тях, въздъхна.
— Е, готова ли си сега да тръгваме? — ухилен я попита Уртона.
Тя кимна, но каза:
— Възможно е Орк да е виждал Кикаха.
— Какво? Само не ми казвай, че мислиш да…! Да не си се побъркала?
— Тръгвам след това племе и когато ми се отдаде такава възможност, ще помогна на Орк да избяга.
— Просто защото той може да знае нещо за твоя любовник леблабий?
— Да.
Червеното лице на Уртона се изкриви от ярост. Тя разбираше, че не става дума само за безпомощност. Грозната гримаса се дължеше още на неразбиране, отвращение и страх. Той наистина не можеше да разбере как е възможно тя да е толкова влюбена, при това в простосмъртно създание, наследник на същества, изработени в биолабораторриите им. Фактът, че неговата племенница, Повелителката Анана, е толкова замаяна от някой си Кикаха, го изпълваше с омерзение към нея. А страхът му изобщо не се дължеше на отказа й да върви с тях, нито на опасността, на която той би могъл да се изложи, ако я нападне открито. Това бе страх — или поне на нея така й се струваше, — че някой ден той самият може да падне до толкова ниска степен на перверзия, че да се влюби в леблабий. Страх го беше от самия себе си.
А може би тя задълбочаваше прекалено много анализите си.
Но каквото и да бе обладалото го чувство, емоцията го бе накарала да забрави за всякаква рационалност. Озъбен, почервенял толкова, колкото кожата може да почервенее, без да кърви, с тигров блясък в очите и гърлено ръмжене в гърлото, той скочи върху нея. Побелелите от напрежение пръсти на двете му ръце стискаха до счупване копието.
Когато скочи, той се бе намирал на десет крачки от нея. Но преди да бе прекосил и пет от тях, беше паднал по гръб, ръцете му бяха изпуснали копието, а главата и гърбът му с глух звук се бяха ударили в земята, скрита под дебелия слой трева. Острието на бойната й секира бе потънало в гърдите му.