Преди още да бе затихнало изсвистяването на секирата й във въздуха, тя вече бе извадила ножа.
МакКей бе останал като замръзнал. Не беше ясно дали щеше да помогне на чичо й или на нея.
Сега стоеше шокиран. Не от онова, което се бе случило на чичо й, а от скоростта, с която се бе случило.
Нямаше значение на кой бе лоялен до момента, ясно бе че от този миг нататък той ще й помага и наистина ще зависи от нея. Не би могъл да открие двореца без нея, а още по-малко би могъл да проникне в него. А дори и да се случеше някакво чудо и той се озовеше вътре, нямаше да има и най-малка представа какво да предприеме.
Личеше обаче че не тези мисли го вълнуват в момента. Той се питаше дали тя смята да убие и него.
— Сега сме заедно — успокои го тя. — До самия край.
Той се отпусна, но изтече близо минута, преди черната му кожа да се освободи от сивкавия си цвят.
Тя пристъпи няколко крачки напред и издърпа секирата си от гръдния кош на Уртона. Не беше проникнала много навътре. От раната течеше кръв. Устата му бе отворена, погледът му беше фиксиран в някаква невидима точка, кожата му бе сива. Но продължаваше да диша.
— Краят на едно дълго и неприятно роднинство — отбеляза тя и избърса острието в тревата. — И въпреки това…
— Какво? — прошепна МакКей.
— Обичах го като бях малка. Наистина тогава той още не беше онова, в което се превърна впоследствие. Е, и аз бях друга. Но този прекомерно дълъг живот… самотата… скуката… жаждата за власт върху неща, за които земните жители даже нямат представа…
Гласът й заглъхна, сякаш загубил се в дълбините на далечното минало.
МакКей не опита да се приближи до нея.
— Какво ще правиш сега? — попита той и посочи неподвижното тяло.
Анана свали поглед. Мухите вече кръжаха над него, проявявайки откровен интерес към раната. Не след дълго щяха да се появят и хищниците, привлечени от миризмата на кръв. Щяха да го разкъсат, може би още докато бе жив.
Не можеше да попречи на спомените да я върнат към онези вечери на родната й планета, когато той я подхвърляше във въздуха, целуваше, носеше й подаръци. Или деня, когато дойде да ги посети за последен път. Беше направил първия си свят и се готвеше да замине за него. И ето го сега пред нея… Повелителя на няколко вселени, проснат по гръб. Кръвта му щеше да бъде изсмукана от насекомите, а плътта му разкъсана от клюнове и нокти.
— Ще му спестиш ли мъченията? — отново се обади МакКей.
— Още не е мъртъв, което означава, че има някаква надежда — каза тя. — Не, няма да му прережа гърлото. Ще му оставя както оръжията, така и неговия грег. Може и да се оправи, макар да се съмнявам. Кой знае, след време сигурно ще съжалявам, че не съм го направила докрай, но сега не мога…
— Не го обичах, но той ще страда. Някак не ми се струва правилно.
— Колко души си убил хладнокръвно за пари? — попита го тя. — И колко други си измъчвал, пак само за пари?
— Това няма значение — поклати глава той. — Правил съм тези неща с определена цел. А в това тук няма никакъв смисъл.
— Не знам дали си се запитвал, но обикновено ние хората се ръководим от емоционалния, а не интелектуалния смисъл. Да вървим.
Тя мина непосредствено до МакКей, давайки му възможност да се опита да я атакува, ако желае. Нещо й казваше, че той няма да го направи и наистина, той отстъпи, сякаш опасявайки се, че може да я докосне.
Двамата се качиха на лосовете и тръгнаха под ъгъл спрямо брега. Анана не се обърна да погледне зад гърба си.
Когато излязоха от горичката единствените живи създания по пясъка бяха птиците. Имаше и изхвърлена на брега умряла риба (единствената истинска риба тук можеше да се намери само в моретата). По-надалеч се виждаха някакви земноводни и лисици. Гревигите вече дишаха тежко. Дългото пътуване в съчетание с недостатъчния сън ги беше изморило.
Анана остави животните да се напият от морето.
— Връщаме се обратно в гората — нареди тя. — Ще се държим близо до пътя, за да видим в коя посока ще поемат. Но накъдето и да тръгнат, ще ги следваме на безопасно разстояние.
Не след дълго се появи и племето. Хората с радостни викове се втурнаха към морето, хвърлиха се сред вълните и започнаха радостно да се плискат един друг. Малко по-късно вече ловяха риба с копия, а после започнаха голям пир.
Когато се спусна нощта, те се изтеглиха в гората, недалече от двамата скрити наблюдатели. За всеки случай Анана и МакКей се отдалечиха. Когато стана ясно, че диваците наистина ще си лягат, те навлязоха още по-навътре в горичката. Анана прецени, че племето ще спи непробудно поне до „заранта“. Малко вероятно бе да изберат това място за постоянен лагер. Тук непрекъснато щяха да бъдат на пътя на другите идващи насам племена.