Макар да не мислеше, че МакКей може да опита да й стори нещо, тя се скри още по-навътре, избирайки място, където да не я вижда. Ако пожелаеше, той можеше да я намери. Но за да стигнеше до нея, трябваше да се изкатери по едно дърво. Направи си легло от клонки и листа, които подреди напреко върху два откършени клона.
Както повечето „нощи“ тук и тази не й даде възможност да спи непробудно. Крясъци на птици и на зверове я стряскаха периодично, а на два пъти се събуди от сънищата си.
Първият беше кошмар с главен герой чичо й. Той стоеше надвесен над нея с дълга рана в гърдите, от която капеше кръв, и се готвеше да забие нокти в нея. Събуди се стенеща от ужас.
Вторият беше за Кикаха. Тя бе пребродила този унил свят надлъж и нашир, когато най-сетне се бе натъкнала на мъртвобледото му тяло, лежащо в плитка локва. Беше се разплакала, но в мига, в който го бе докоснала, той се бе изправил в седнало положение, беше се захили глупаво и бе извикал „Първоаприлска шега!“. След това двамата се бяха прегърнали, а после се бяха метнали на един кон, който се понесе на подскоци, подобно на гигантско кенгуру. Когато се събуди, Анана усети, че хълбоците й имитират движението нагоре-надолу. Цялото й същество бе изпълнено с радост.
После поплака, защото сънят не беше истина.
Когато слезе от дървото, МакКей още спеше. Спънатите за през нощта лосове поскубваха клонки недалече от тях. Тя се наведе и го докосна по рамото, а той излезе от съня си като пъстърва, скачаща над водата за муха.
— Никога повече не го прави! — предупреди я той, озъбвайки се.
— Добре. Ще закусим и ще видим какво прави племето. Чу ли дали вече са станали?
— Не — отговори и той все още сърдито.
Но когато стигнаха до края на гората, от новодошлите имаше само кости от риба, човешки и животински изпражнения. Едва когато излязоха на белия пясък, видяха края на кервана в далечината.
Изчакаха америндианците да се скрият от погледа им и ги последваха. Малко по-късно стигнаха до нов канал, тръгващ от морето. Той трябва да беше първият, на който се бяха натъкнали — онзи, чието течение бе отнесло и Кикаха. Каналът се простираше право напред, врязвайки се във все по-високите брегове на склона, извеждащ към прохода между двете планини.
Те смушкаха животните във водите на канала и го преплуваха на гърба им. Когато стигнаха до отсрещния бряг, трябваше да слязат, да се изкатерят първи и да изтеглят за юздите тежките лосове. Племето още не се виждаше.
Анана погледна нагоре по склона.
— Ще се изкача до прохода и ще погледна оттам. Може да е още в равнината.
— Ако ги е следвал, вече би трябвало и той да е тук — отбеляза основателно МакКей. — А може би и той вече е тръгнал в някаква посока.
— Знам, но въпреки това ще се кача.
Тя сръга лоса нагоре. На два пъти поглежда зад гърба си. Първия път видя че МакКей продължава да стои на неподвижния си лос. Втория път видя, че той бавно слиза надолу.
Когато стигна началото на прохода, тя дръпна юздите за да спре. Равнината се бе променила драстично. Макар каналът все така да бе заобиколен от равна земя, простираща се на по стотина стъпки от двете му страни, теренът по-нататък бе пропаднал. Каналът сега минаваше по някакъв хребет, издигащ се над дълбоки и широки оврази, които се простираха на около една миля. В далечния им край се издигаха планини с най-различни размери и форми, които изглеждаха като изваяни по границата с овразите. Но още докато наблюдаваше фантастичната картина, един от върховете започна да се пречупва. Огромни късове започнаха да се плъзгат и търкалят по стръмния наклон, за да стигнат до дъното, запълвайки малка част от овразите.
Покрай канала се виждаха твърде малко животни, които се разбягаха още с откъсването на първите късове от върха.
От другата страна на планините започваше стръмен склон, прерязан по средата от канала. Там, на брега се виждаше купчина кости, едри и дребни, която се бе пръснала надолу към равнината.
Нямаше и следа от живо човешко същество.
— Кикаха? — прошепна тя.
Беше й трудно да повярва, че той може да е мъртъв.
Обърна се и махна с ръка на МакКей да я изчака. Той се подчини, а тя насочи лоса си към него. И тогава усети, че почвата под нея се тресе. Нейният грег спря като вкаменен, въпреки командите й да продължи, и остана така треперещ. Слезе от него и се опита да го отведе за юздите, но той бе забил крака дълбоко и извивайки цялото си тяло назад, отказа да й се подчини. Отново го яхна и зачака.
Наклонът бавно се променяше, потъвайки със скорост около една стъпка в минута. Каналът се затваряше, стените му се движеха една срещу друга, а и дъното му изглежда се издигаше, защото водата вече се плискаше по бреговете му.