От почвата се лъхаше топлина.
МакКей беше в същото положение. Лосът му упорито отказваше да се подчини, въпреки безжалостния бой с дръжката на копието.
Тя се обърна в седлото, за да види какво става зад нея. Хребетът се превръщаше в планински превал, все още малък и недобре оформен, но ставаше ясно, че ако процесът не спре скоро, превалът щеше да стане гигантски. Животните по склоновете се носеха панически надолу, насочвайки се към оформящите се долчинки.
Двете планини, между които минаваше прохода, обаче оставаха все така непоклатими.
Анана въздъхна. Нищо друго не й оставаше освен да седи и да изчака края на метаморфозата, освен ако не искаше да слезе от лоса. Генетичната памет на грега му подсказваше как е правилно да постъпи.
Усещането бе като че ли се намира върху бавно движещ се елеватор, температурата върху който се покачва, докато елеваторът се спуска. В действителност усещането по-скоро бе като че ли планините откъм нейната страна се издигат, а земята под нея се спуска.
Цялата промяна продължи към един час. Каналът изчезна, превалът спря да набъбва, спусна се надолу, долчинките се изравниха и пред нея се ширна равнина, опираща в склоновете на планините, преграждащи пътя към крайморската страна. Животните, трескаво разбягали се по време на промяната, сега кротко пощипваха трева. Хищниците пак бяха наизлезли в търсене на плячка. Животът си течеше както преди.
Анана цъкна с език на лоса и той се отправи в тръс към морето. МакКей я изчака да стигне при него. Не я попита беше ли зърнала Кикаха. Знаеше че ако го бе видяла, щеше да му каже. Затова само поклати глава и отбеляза:
— Побъркана страна, нали?
— На всичко отгоре загубихме поне един час — каза тя. — Но не виждам никакви причини да пришпорваме гревигите. И без това още не са се възстановили. Мисля че ще намерим индианците малко след като се стъмни. Нали ще спрат за нощта.
— Да, някъде в горите — напомни й той. — Можем да ги подминем, без да забележим, а на сутринта, те ще са зад нас.
Около три часа след като светлите ивици по небето започнаха да потъмняват, грегът на Анана спря и от гърлото му се разнесе гъргорещ звук. Тя леко го подкара с окуражителни думи, докато накрая различи в полумрака неопределените очертания на някаква фигура. Двамата с МакКей се отдалечиха на стотина крачки и се посъветваха как да действат. МакКей не възрази когато тя реши, че сама ще извади постовете от строя, докато той наблюдава отстрани.
— Надявам се да не издаде звук, докато се справяш с него — обади се той. — Какво ще правим, ако се развика?
— Ще изчакаме да видим дали някой ще го чуе. Ако това се случи, тръгни на пълна скорост към мен, доведи ми грега и ще се върнем по пътя, по който дойдохме. Освен ако се окаже, че повечето индианци са в гората. Но аз не мисля, че ще стане някаква грешка.
— Е, ти си шефът — примирително каза МакКей. — Успех.
Тя навлезе в гората, придвижвайки се бързо, когато нямаше препятствия и предпазливо, когато се налагаше да си проправи път през гъстите шубраци. Накрая се озова точно срещу пазача и видя, че това е нисък и як мъж. Слабата светлина не й позволи да различи чертите му, но добре го чуваше да си мърмори под нос. Той носеше копие с каменен наконечник, а бойният му бумеранг бе запъхнат в колана, пристегнат на кръста му. Човекът крачеше напред-назад, извървявайки по около двайсет крачки в двете посоки.
Анана се огледа за други пазачи на брега. Не видя такива, но беше сигурна, че има още и те стоят в самия край на гората. Като нищо можеше да има някой, който точно в този момент гледаше насам.
Изчака докато мъжът я подмина в посока на МакКей. Изправи се в храстите и се приближи зад него. Мекият пясък почти не издаде звук. Плоската страна на секирата й се стовари върху тила му. Той падна по лице изсумтявайки. След като изчака няколко минути, за да се убеди, че никой не е чул удара на секирата в черепа му, тя го обърна по гръб. Наложи се да се наведе близко до него, за да различи чертите му. И тогава тихо изруга.
Пред нея лежеше Обран, воин на племето Уендоу.
Виждаше се, че няма скоро да дойде в съзнание. Тя се забърза към МакКей, който чакаше в седлото на своя лос и държеше юздите на нейния.
— Боже как ме уплаши! — възкликна той. — Изобщо не те очаквах толкова бързо. Мислех че е някой от онези индианци.
— Лоши новини. Това са хора на Трен. Изглежда все пак са решили да ни преследват.
— Но как, по дяволите, са минали покрай нас, без да ги видим? И покрай индианците?