— И защо постъпихме така? — поинтересува се Анана.
— За да използваме крилете и опашките и да си направим от тях делтаплани. Прикрепихме ги към дървени корпуси и…
— Извинявай — усмихна се Анана, — просто досега не ми беше споменавал, че можеш да летиш и на делтаплан.
— Как ще ти го спомена, когато не мога. Но съм чел по въпроса и дори имам няколко часа обучение в „Пайпърс Клъб“, колкото да мога да летя сам. Наложи се да прекъсна поради липсата на пари.
— Не съм се качвала на такова нещо поне от трийсет години — призна Анана. — Но аз лично съм изработила много такива и имам поне три хиляди летателни часа с тях.
— Чудесно! Тогава ще ни научиш двамата с Мак. Както и да е… В съня ми ние прикрепихме крилете към корпусите и за да не се огъват, наложи се да ги укрепим с дървени летви по дължината на костта. Вместо кабели за управление на кормилните плоскости, използвахме кожени въжета…
— А как изобщо управляваше този самоделен делтаплан? — прекъсна го отново Анана.
— Чрез изместване на тежестта. Точно както са правили Джон Монтгомери, Пърси Пилчман, Ото и Гюстаф Лилентал. Те увисвали на ремъци или висяща седалка между крилата и доколкото знам, справяли се отлично. Ъ-ъ… докато Джон, Ото и Пърси не загинали един ден.
— Колко съм доволен, че това е само сън — обади се МакКей.
— Така ли? Ти чувал ли си, че сънищата са трамплини за реалността?
МакКей простена и прошепна:
— Господи, усещах, че във всичко това има и нещо сериозно.
Анана, която едва се сдържаше да не избухне в смях, каза:
— Е, предполагам, че ще можем да изработим делтаплани от дърво и кожи на антилопа. Те никога не биха могли да летят на планета с нормална сила на тежестта и дори не съм сигурна, че ще полетят тук. Така че нещата не стоят кой знае колко несериозно… Но дори да съумеем да се изкачим на някоя по-висока планина и да намерим възходящо въздушно течение, едва ли ще се издигнем много нависоко. По повърхността на тази луна липсват онези неравности на терена, които са в основата на термалните потоци. Тук няма изорани ниви, няма асфалтирани пътища, няма паваж… няма нищо.
— Има ли смисъл да говорим тогава? — опита се да приключи темата МакКей.
— Така времето минава по-лесно — отвърна му тя. — Е, Кикаха, как смяташ да издигнеш делтапланите достатъчно нависоко, за да преодолееш силата на лунното притегляне?
— Ами ако се изстреляме нагоре, „нагоре“ от наша гледна точка, всъщност ние ще полетим надолу от гледна точка на хората, стоящи на повърхността на планетата. Трябва само да попаднем в нейното гравитационно поле и тогава ще преминем в контролирано падане.
— Да се изстреляме ли? — обезпокоено повтори израза му МакКей.
Имаше основание за безпокойство. Червенокосият вече бе успял да го въвлече в няколко крайно опасни премеждия, просто заради любовта си към риска.
— Ето как се развиха нещата в съня ми. Намерихме една батарея дървоиди, убихме четири от тях и го домъкнахме в лагера. Окастрихме им клоните, както и стълбчетата на очите им, за да станат стволовете по-гладки. После…
— Почакай малко — спря го Анана. — Мисля че разбирам накъде биеш. Искаш да кажеш, че сме преправили тези живи оръдия в ракети? Завързали сме делтапланите за тях, изстреляли сме ракетите и след като сме се издигнали на достатъчна височина сме се освободили от ненужния ни баласт, така ли?
Кикаха кимна. Анана се смя дълго и високо.
— Това е само сън, нали? — предпазливо се осведоми МакКей.
Без да му обръща внимание Кикаха се обърна към Анана с почервеняло лице:
— Чуй ме, отработил съм всеки детайл. Това е възможно. Освен това…
— Може да стане насън — отсече тя. — Но в действителността ти не разполагаш с начин да постигнеш контролирано изгаряне на барута. За да се издигнеш на приемлива височина ще трябва да напълниш цялото дуло с барут. Когато горивото експлодира — а точно така и ще стане: то ще експлодира, всичкото и изведнъж — рязкото ускорение ще откъсне конструкцията от ракетата, ще я натроши на парчета, а като капак на всичко ще убие и теб.
— Анана — примоли се Кикаха с още по-червено лице, — няма ли някакъв начин да постигнем регулирано горене на барута?
— Не с подръчните ни материали. Не, забрави тази идея. Хубав сън, но… но… ха… ха-ха-ха-ха!
— Колко съм щастлив, че в една жена може да има толкова много здрав разум! — въздъхна удовлетворено МакКей. — Чудя се как си доживял до тази възраст — погледна той Кикаха.