За да не пренебрегне нито един възможен източник на информация, Кикаха разпита роботи Едно и Две за датчиците. Те знаеха само за онези в командния център. Уртона не бе счел за необходимо да им довери повече, отколкото бе счел за необходимо за своето спокойствие и защита.
Кикаха си помисли, че ако беше на мястото на господаря на този дворец, той би програмирал роботите иначе. Те трябваше да отказват отговори на определени въпроси. Или поне да се престорят, че не ги знаят.
Изведнъж ми мина мисълта, че може би те точно това и правеха. Макар от друга страна да му бяха дали данни, с които Уртона едва ли бе искал враговете му да разполагат. Значи може би не го лъжеха.
Той взе Едно със себе си, оставяйки Анана да държи под око чичо си. Не беше много вероятно, че той ще може да отиде където и да е или че ще бъде в състояние да направи нещо интересно. Но човек никога не знае…
Пултът за управление на системата тайни датчици се намираше зад една стена в стая на десетия етаж. Понеже не знаеше кодовата дума за телепортиране в стаята, той заповяда на Едно да разбие част от стената. Включи захранването на пулта и с помощта на Едно провери цялата сграда на двореца. Проверката мина много бързо. Присвяткващите планове на отделните стаи се сменяха върху екрана с такава бързина, че Кикаха ги възприе като слети в едно. Но компютърът в главата на Едно можеше да осмисли постъпилата информация.
Когато операцията завърши, Едно съобщи:
— Има сто и десет помещения, останали непокрити от датчиците.
Кикаха изруга наум и попита:
— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да минем през всички тях, за да се уверим лично, че няма никой?
— Това е единият от начините.
— Има ли друг?
— Тази система позволява визуален контрол на контролната зала. Това става с помощта на този превключвател — и той посочи за какво говореше. — С негова помощ операторът може да се подвключи и към датчиците, контролирани оттам. Така става възможно да се погледне във всяка от сто и десетте стаи. Онзи, който се нарича Орк, не знаеше това. Освен това превключвателят не е на лицевата страна на пулта за управление. Той е под лицевия панел и надписът върху него казва, че става дума за управление на един от генераторите на енергия. Само господарят знае това.
— А ти откъде знаеш в такъв случай?
— Научих за него, докато гледах постъпващата тук информация.
— Защо не ми каза по-рано?
— Защото не си ме попитал.
Кикаха с мъка потисна поредното проклятие. Умните и едновременно с това толкова тъпи роботи…
— Свържи системата към онази на контролната зала.
— Да, господарю.
Едно величествено се отправи към пулта и завъртя превключвателя, надписан на езика на Повелителите с думата „Топлина“. Каква топлина? Сега вече прозираше идеята да се направи този превключвател толкова невзрачен, че всеки неупълномощен оператор, озовал се тук случайно или не, да го игнорира. Започнаха да примигват лампички, друг превключвател се завъртя сам и един от големите видеоекрани над главите им се включи.
Кикаха гледаше в някаква зала от камера, разположена високо на стената и насочена надолу към централното кресло от редицата пет-шест кресла, подредени пред главния пулт за управление. Там седеше мъж, обърнат с гръб към Кикаха.
За момент си помисли, че това може да е англичанинът, помогнал на Орк. Но този мъж беше много по-едър от човека, който Орк бе описал, а и косата му не беше кестенява, а жълта.
Той гледаше екрана пред себе си. На него бяха изобразени Кикаха и робота, които от своя страна гледаха към екран с мъжа.
Операторът се надигна с гневен вик, скочи от креслото и замахна с юмрук към камерата, която предаваше изображението му.
Беше Уртона.
Двайсет и пета глава
Повелителят беше облечен в раздърпана кожа, увита около кръста му. Дълъг вдлъбнат белег от раната със секирата минаваше по средата на гръдния му кош. Косата му падаше под раменете. Кожата му бе изплескана с мазната почва на собствения му свят. Цицина на челото му подсказваше, че неотдавна се е ударил в твърд предмет. На всичко отгоре носът му беше счупен.
Кикаха остана като замръзнал няколко секунди, после скочи в действие. Бързо изтича до превключвателя с цел да го завърти в обратна посока. Едновременно с това чу крясъка на Уртона:
— Едно! Убий го! Убий го!
— Кого да убия, господарю? — спокойно попита роботът.
— Скапан метален идиот! Онзи човек! Кикаха!
Кикаха завъртя ключа и рязко се извърна. Роботът пристъпваше към него, разперил ръце с полусвити юмруци.