Трябва да кажа, че и в този случай постъпката на момичето е глупава. Парадоксално — нито главният редактор, нито който и да е друг би могъл да научи езика си от стария писател! Не така стават тия работи! Но аз бях длъжен да разбера: тези хора имат определена система на отношение към света — непонятна за нас, но извънредно могъща: тяхната земна стихия!…
Много късно открих опасността, която грози НЗ. След онази среща в дома на Елена НЗ бе решил, ако по някакъв начин се повторят преживяванията на момичето, да вземе участие в тях. Не ми беше ясно как ще го стори. Пратих да го повикат. Като видя пратеника ми, НЗ си помисли какво ли би станало, ако го унищожи. Освен това зафиксирана е и следната негова мисъл: „Според природните закони, които познаваме, тоя свят не може да съществува. Природните закони ли са ограничени или ние?… Невероятно! Изключено е откритията да пораждат ограниченост, но, изглежда, тя винаги ще ги съпътства.“ Искам да добавя — не бива да мислите, че това е някакво просветление и НЗ ще осъзнае невъзможността на намеренията си.
На другия ден — пак с надеждата, че преживяванията на Елена ще се повторят — той спря дъжда! После срещна момичето — т.е. използва едно нейно минутно зазяпване и прие земен вид на улицата, дето се намираше тя. Моят пратеник ги настигна в сладкарницата. НЗ внимателно и с подозрително любопитство се взираше в преживяванията на момичето. Той чакаше, дебнеше образите в съзнанието й — и те отиваха натам, дето искаше НЗ.
Но добре е да ви представя тези преживявания, както са доловени от моя пратеник. Той е по-малко опитен в земните работи и затова — по-обективен.
Той седи срещу тях. Момичето гледа само НЗ. Елена е изпълнена с едно-единствено желание, което напълно я лишава от жалкия й разум. Пратеникът ми вече е определил, че способността й да мисли я тласка изключително към глупави решения. Тя иска да заведе някъде НЗ, да го заведе, каквото и да става, забравила дори условностите на техния живот. Пратеникът ми вижда стая и легло. Вижда в съзнанието на Елена и образа на дете, което обаче не присъства в стаята. То е някаква бъдеща проекция между нея и Андрей, както тя нарича нашия НЗ. Детето е незакодирано същество, абсолютен природен произвол, неговите сетнешни постъпки и прояви са непредвидими!
Те седят един срещу друг — НЗ и моят пратеник. На него лично от мен са дадени широки пълномощия. Той дори има право, според обстановката, да позволи на НЗ, ако е наложително, да остане по-продължително там. Но изумен, че НЗ може да има нещо общо с незакодирано същество, той решава незабавно да прекрати отвратителната среща. Единствено пропуска да забележи намерението на НЗ — да го унищожи, него, моя пратеник! Наистина намерението му е замъглено от земни мисли, но е съвсем определено и ако НЗ не пристъпва към действие, то е само защото ще изложи на опасност и живота на момичето…
Повтарям мисълта си за заплахата, която крие в себе си недооценката на новооткритите светове, и ви питам: ясно ли е към какво се стреми НЗ?
— НЗ, заповядвам ви да влезете и изслушате нашето решение!
Навън, дето трябваше да чака Андрей, отдавна нямаше никого!
5
Когато се събуди, Андрей усети студ. Росата беше навлажнила дрехите му и той трепереше. Тялото го болеше от коравата неравна земя. Беше тъмно и не се виждаше нищо освен накъсано, звездно небе. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината — това, което висеше над него и накъсваше небето, бяха короните на дърветата. Наближаваше да съмне, от планината полъхваше, но вятърът сякаш поклащаше не дърветата, а небето над тях.
Изведнъж Андрей скочи и тревожно се огледа. Някакво животно профуча през храстите и отшумя нагоре, като ронеше камъни по склона. „Тук не може да има диви животни!“ — помисли си той, но сърцето му продължаваше неспокойно да бие. Устата му беше пресъхнала, той преглътна с усилие и за първи път усети жажда.
Наоколо едва ли имаше вода, не се чуваше нищо освен шума на листата, но на Андрей му се стори, че някъде долу ромоли ручей. Спускането по стръмния склон беше трудно. Храстите закачаха дрехите му, шибаха го по лицето, но той вървеше и слюнката в устата му ставаше все по-гъста. Вместо при ручея излезе на някакво шосе.
Когато стъпи на гладкия асфалт, който разсичаше гората на две, лъхаше влага, но вода нямаше. Андрей седна върху един километричен камък и до изгрева на слънцето не помръдна от него. Беше уморен и жаден, по бузата му, разсечена от някакъв клон, течеше кръв. Потта по раменете му започна да изстива и той отново затрепера.