Нямах търпение. Може би дори не е съвсем точно да се каже: нямах търпение. Бях обхванат от особено чувство, сякаш не ми предстоеше просто разпит, а някакво необикновено преживяване. Защо мислех така? Дали защото все още мислех и за Стоичков?
Доведоха го. Той влезе и застана до вратата. Веднага забелязах, че за първи път попада в такава обстановка. Беше спокоен — не онова напрегнато, маскиращо спокойствие, а поведение на човек, който само очаква. Дрехите му, великолепният сив костюм, в който го помнех от сладкарницата, беше поизмачкан. Разбира са щом е спал в парка!
— Седнете — казах аз. — Пушите ли?
В мълчаливия му отказ имаше достойнство, каквото рядко се срещаше в недоброволните посетители на моята стая. Странно, не знаех нищо за него освен сухото сведение от районното, към което, естествено, се прибавяха и беглите ми впечатления от двете ни срещи, но той вече ми се нравеше. Трябваше да бъда много внимателен.
— Вие знаете защо сте тук, нали? — запитах аз.
Той само разпери ръце и се усмихна.
— Кажете ми — със студена официалност продължих аз, — как да разбирам вашите думи, че никога досега не сте имали документи?
— Точно така! — доверчиво каза той. — Никога досега не съм имал документи!
— А защо сте запитали милиционера какво е това паспорт?
— Защо пита човек? Да му отговорят, нали?
Стана ми неприятно. Шегата трябваше да започне от мен, а не от него. Като го погледнах по-внимателно обаче, забелязах, че той няма никакво намерение да се шегува. Тогава си спомних мнението на милиционера. Откачен ли беше този човек?
— Чакайте! — казах аз. — Така доникъде няма да стигнем! Не знаете какво е паспорт — та вие не сте паднали от небето! Защо криете документите си?
Очите му ме гледаха все така спокойно и открито — този човек нямаше какво да крие, освен че думите ми го учудват.
— Слушайте, какъв сте вие?
— Човек…
— Човек! — с неволна насмешка повторих аз. — Но още като се роди, човек го записват… Той не остава така, въобще! И после цял живот има документи!
Очевидността на това, което говорех, бе толкова неоспорима, че ми прозвуча като издевателство. Бях недоволен от себе си. Не биваше и да се ядосвам.
— Къде живеете? — все пак ядосано запитах аз.
— Никъде…
— Знаете ли какво означава това? Моля, обяснете ми, какво значи никъде?
— Никъде…
Държанието му вече ставаше глупаво, не подхождаше на интелигентното му лице. Така упорстваха само тъпи и невежествени крадли.
— Може би не разбрахте въпроса ми?
— Разбрах и ви отговорих.
Наблюдавах очите му. Те отдавна не се учудваха. В тях беше изплувало безразличие, каквото рядко бях виждал досега. И все пак милиционерът грешеше — този човек не беше побъркан. Човекът насреща ми мислеше, само че мислите му минаваха край мен. Бях готов да се обзаложа — той дори не ме виждаше.
— Ще кажете ли поне името си?
Той въздъхна и ме видя.
— Андрей.
— Само Андрей?
— Само Андрей.
— Добре, Андрей. По всичко личи, вие не сте прост човек. Кажете, какво се е случило с вас?
Той ме погледна, сякаш някъде много отдалеч, и не отговори.
— Как попаднахте в парка?
— Вървях по улицата…
Аз бях издръжлив човек. За разлика от Стоичков при нужда можех и да се преструвам. Сега разбрах, че още един подобен отговор, и щях да избухна така, че от този момент хората ще имат друго мнение за мен.
— Така, вървяхте по улицата. Но защо не се качихте на някой покрив, а влязохте в парка? — изтърсих аз и също ми беше вече безразлично какво пък той ще си помисли за мен.
Той се усмихна — имаше примирителна усмивка на човек, патил и много видял. Но държането му?
— Исках да си почина… През целия ден търсих една позната…
Стоп! Беше ме изпреварил, но не биваше да разбере това!
— Позната! — подигравателно казах аз. — И тя като вас — сигурно никъде не живее, няма документи… Така ли?
— Не, защо? Живее… Но не знам името на улицата. Знам само как може да се отиде от една сладкарница до тяхната къща.
Така и предполагах. Естествено, той не допускаше, че знам коя е тази сладкарница.
Взех един бял лист и го сложих на писалището пред него.
— Можете ли да начертаете пътя от сладкарницата до дома на вашата… позната?
— Защо? — без особен интерес запита той.