— Че как иначе ще я намерим?
— Вие искате да я намерите? — радостно скочи той от стола. — Можете да я намерите?
Такова нещо ми се случваше за първи път. След неохотните и странни наивни отговори радостта му, че ще бъде намерен човек, който може да даде сведения за него, беше почти неправдоподобна. Но не бързах ли да се радвам и аз?
— Не ме лъжете, нали? — нетърпеливо запита той.
— Та начертайте най-после пътя! — строго казах аз. — Или мислите, че само с вас ще се занимавам?
Въпреки голямото му вълнение и дори не вълнение, а истинска треска ръката му беше точна, без всякакво усилие чертаеше идеално прави линии.
— Вие сте инженер, нали? — запитах аз.
Вместо да отговори, той отчаяно отпусна ръка:
— Вие не знаете къде е тази сладкарница! Аз също не знам…
Ако се беше преструвал досега, играеше гениално.
— Я ме погледнете! — казах тогава аз. — Да сте ме виждали някъде?
— Не.
— А пък аз — да! Заедно с вашата позната в същата сладкарница!
Мислех, че ще го смутя, но той само въздъхна с облекчение.
— Забравихте да кажете името й! — подсетих го аз.
— Елена! — с готовност отвърна той. — Казва се Елена и е учителка. Живее на втория етаж.
Позвъних, предадох чертежа, обясних какво трябва да сторят и казах да побързат. Андрей ме гледаше в устата и сякаш мислено повтаряше думите ми. Той бързаше повече от мен!… Виждах, че иска да стане от стола, трудно му беше да седи на едно място, но отново се държеше с онова достойнство, с което бе влязъл при мен.
Този човек ми беше съвършено неясен. Съпоставих началото на разговора със сетнешния резултат — едното не само противоречеше, то просто изключваше другото. Какъв човек седеше насреща ми? В погледа му се появи мекота и аз за втори път днес бях готов да се обзаложа — тя бе отправена към мен. Бях свикнал в подобни случаи да наблюдавам прикрит страх, гузност или прекалена самоувереност. Те отсъстваха и бяха отсъствали през всичкото време. Какъв човек седеше пред мен?
Оставаше още един въпрос и аз се бавех да го задам. Андрей извърна лице и погледна стената. Неговото движение ме изненада, той за първи път отбягваше погледа ми. На бузата му розовееше драскотина и щях да запитам от какво е, но той ме изпревари. Още с първата дума, която произнесе, долових, че дълго е обмислял въпроса и все още не е преодолял колебанието си.
— Тук… — каза той, — като влизах, видях един човек с вас. Вие познавате ли го?
„Тръгна! — помислих си. — Но къде ще стигне?“
— Да — отговорих. — Заедно работим!
— Отдавна ли?
— Има-няма десет години… Дори дванадесет!
— И винаги ли е изглеждал така? Искам да кажа, не е сменял външността си?
— Е, тя външността сама се сменя… Преди дванайсет години той беше по-млад. И още нямаше протеза на крака…
Андрей затвори очи, а върху успокоеното му лице се появи усмивка. Затворени очи и усмивка — това изразяваше несравнимо по-голямо облекчение от въздишката.
— Вие откъде го познавате? — като почаках малко, внезапно запитах аз.
— Не го познавам… Сбърках го с друг, който много му прилича. Но това, вярвайте ми, никак не ви засяга!
Не можех така мигновено да реша засяга ли ме, или не, но престанах да му задавам въпроси — имах вече опит с него.
По-късно доведоха момичето.
Най-после Елена идваше — Андрей никога не бе очаквал, че ще я намери по такъв необикновен начин. Понякога искаше да обясни това на човека, в чиято стая седеше, но навреме се опомваше. Той бе добър и умен, но смущаваше склонността му да задава безсмислени въпроси.
Андрей отново затвори очи и видя Елена… Дребна, усмихната, винаги устремена нанякъде, с две бръчици край устата и кротко чакащо лице.
После някой отвори вратата, Андрей погледна и скочи от стола. Пред него стоеше една жена — и тя беше Елена и сякаш не приличаше на нея. Преди всичко тя беше хубава и той едва сега разбираше какво означава това. Някога лицето и тялото на Елена бяха само комбинации от линии, в тоя миг те се бяха превърнали в нещо, което дълбоко го засягаше и беше сякаш част от него.
Елена стоеше до вратата и се усмихваше — малко разтревожена, малко смутена, ала радостна. Беше облечена, както винаги, с къса рокля, раменете й бяха голи, косата й блестеше. Но днес Андрей виждаше повече неща от някога — той пак виждаше нежната й кожа, синята веничка на сляпото око, стройните и крака — но всичко това живееше и туптеше, влизаше в него, безпокоеше го, измъчваше го и го правеше щастлив.
После Елена пристъпи, мина през слънчевия лъч, който пронизваше стаята, и Андрей почувства, че сърцето му се свива. Той не знаеше какво мисли тя, но усещаше как се стопява пространството между тях, приемаше ласката на тялото й през разстоянието, което още ги делеше. Тя идваше заедно с едва доловимия мирис на парфюм, със сянката на миглите си, с косъмчетата, които вече се събираха на кичур, за да увиснат след малко над челото й. Тя идваше и устните й се приближаваха, в ръцете й, все още отпуснати надолу, вече се раждаше посягане. Андрей затвори очи. И в това очакване Елена да го докосне той разбра, че е готов отново да преживее всичко — и глад, и жажда, и болка, и самота. Не съжаляваше за нищо и никога нямаше да съжалява. Освен може би за изгубеното време.