На една крачка от масата им новодошлият се усмихна, усмихна се само с тънките си устни и каза:
— Няма ли да ме поканиш на вашата маса?
Андрей мълчаливо кимна.
— Но преди това ще ме запознаеш с другарката, нали?
Андрей сви рамене и се обърна към Елена:
— Мой приятел… колега… — И кой знае защо не назова името му.
Мъжът седна срещу тях с изправено тяло, като че ли носеше корсет под сакото си, с прави рамене и неподвижно лице.
— Ще пиеш ли нещо? — неохотно запита Андрей.
Онзи отказа само с поглед, сякаш толкова скъпеше думите и движенията си. В това време човекът до входа явно се дразнеше, че не чува разговора им. Той се беше навел напред и сигурно би преместил масата си до тяхната, ако бе възможно. Момичето от бара поглеждаше Елена с мълчаливо съчувствие. Наистина какво ставаше?
Лицето на Андрей бе умърлушено и пребледняло, малко бе да се каже, че присъствието на новодошлия го угнетява и изпълва с чувства, още неразбираеми за Елена. Тя стисна ръката му под масата и ядосана извърна най-студеното си изражение към новодошлия. Погледът му остана същият, сякаш гледаше не лицето й, а чашата с коняка.
— Да! — неочаквано проговори той. — Неприятност на строежа! И ти незабавно трябва да отидеш там!
— Изключено! — почти извика Андрей, но веднага се овладя и подмилкващо се усмихна: — Добре де, не може ли после… Довечера?
— Не! — отвърна новодошлият. — Наредиха ми да ти предам незабавно!
Андрей пое въздух — в чертите на лицето му се вля коравина, която Елена още не познаваше, но той само въздъхна и с това сякаш лицето му отново омекна:
— Не мога така… Виждаш, че не съм сам.
— Половин час?
— Така ли? Ами ако на това незабавно кажа — да върви по дяволите?
За първи път в изражението на новодошлия се появи нещо човешко — той тъжно се усмихна.
— Скъпи Андрей — неочаквано каза той и думата „скъпи“ прозвуча така неловко, че на Елена й стана неудобно заради него. — Това не е от мен… Ако искаш, остани тук до вечерта! Дори и аз ще остана да пия по чашка с вас!
Той погледна Елена и в погледа на сивите му очи имаше укор или може би нещо друго, което съжаляваше и осъждаше едновременно.
Сърцето й се сви — съвсем другояче си бе представяла тя този ден!
— Андрей! — каза Елена. — Сега не е работно време! Те нямат право! Ти ми обеща!
А тя вече беше намислила. Мислеше го още преди да се обади на майка си. Имаше една приятелка — можеха да отидат при нея и да останат там до вечерта.
Сякаш нечул молбата й, Андрей продължаваше да гледа пред себе си.
— Ти няма да отидеш? — повтори Елена. — Аз не искам да отиваш!
Новодошлият презрително се усмихна, лицето му бе все така строго и осъждащо.
— Андрей, чуваш ли ме? Аз те моля! — И докато говореше отчаяна, разбра, че никъде няма да отидат, следобедът им бе пропаднал още в мига, когато в сладкарницата влезе тоя отвратителен сухар с очи на плъх.
Андрей мълчеше, той дори не се колебаеше. Тогава тя си спомни какво бе решила да направи за него и почервеня:
— Добре, утре пък аз няма да пожелая да се видя с теб!
— Ти не знаеш какво искаш от мен — каза Андрей и се огледа за сервитьорката.
Едва включил на трета и натиснал газта, както се полага, трябваше да спра пред светофара. Сякаш не бях видял, че докато потеглям, светлината е жълта, а в трета преминавам на червено. Толкова ли бях развълнуван? Не мога да кажа, че когато видях младия мъж, съм очаквал непременно да се появи и Стоичков. Нито пък бях влязъл преднамерено в сладкарницата — обикновена случайност, която после квалифицираме като предчувствие…
Бързах много, исках да отида в службата, преди още Стоичков да е излязъл от сладкарницата, но повече от половин секунда гледах зелената светлина и не можех да съобразя, че пътят ми е свободен. Съобразих едва когато шофьорът на таксито след мен нервно натисна клаксона. Сега вече бях убеден, че не съм срещнал двойник на Стоичков — такива двойници не съществуваха и не можеха да съществуват. Поне дрехите щяха да бъдат различни! А петното на ревера му? От десет дни се канеше да даде сакото на чистене… Да не говорим за изкуствения крак, който правеше походката на Стоичков малко вдървена и създава впечатление, че той се страхува да не хлътне в някоя дупка. Но равнодушието? Тъкмо равнодушието, проявено не само спрямо мен, но и към младия човек и момичето, ме разколебаваше. Стоичков не можеше да бъде равнодушен, дори и да искаше!