— Ти не знаеш ли да танцуваш? — запита веднъж Елена. — Защо не ме поканиш някога?
Той се вгледа в лицето й и се помъчи да види представите й. В съзнанието й лежеше картината на някакъв ресторант с оркестър. На празното място между масите се бяха притиснали мъже и жени и ритмично се поклащаха и движеха. Той се усмихна весело — и това занимание бе от порядъка „убиване“ на времето.
— Съжаляваш, че не си ме поканил още, нали? Гледай после истински да не съжаляваш?
— Защо? — удиви се той. — Веднъж ти каза, че ти е по-приятно да си приказваме!
— Сега ще ми бъде по-приятно, ако танцуваме!
Те бяха на улицата, по платното се точеха коли, недалеч звънеше трамвай, в очите на Елена се мяркаха и изчезваха хората, които минаваха край тях. Но той усети, че в тялото й се е появил някакъв ритъм. Този ритъм блестеше в погледа й, трептеше в полуотворените й червени уста, сякаш изтичаше от върховете на пръстите й.
— Не искаш ли да потанцуваме тази вечер?
Картината в ресторанта бе почти същата, каквато я бе видял в съзнанието на Елена. Само че бе още и ужасно задимено, миришеше на алкохол и кухня. Съзнанието на Елена бе запазило само приятните за нея подробности.
Те постояха малко в ъгъла, докато се освободиха две места. Масата бе до една колона, недалеч от оркестъра. Оркестрантите тъй се стараеха, че — както се стори на Андрей — колоната едва издържаше напора на звуковете. И сега аз ще трябва да танцувам! — помисли си той. — Добре, но защо е този шум? „Шумът“ обаче така преобрази Елена, че бузите й отново заруменяха, а ритъмът, който тя носеше от улицата, правеше погледа й замечтан и малко разсеян.
Първо трябваше да поръчат нещо за вечеря и една бутилка вино. Сервитьорът наля чашите им. Елена взе своята, наведе се към Андрей и сериозно каза:
— За най-хубавото, което си мислиш сега!
Той мислеше дали не е възможно по някакъв начин да накара оркестърът да млъкне. Възпря го само образът в съзнанието на Елена — двамата изправени и притиснати един в друг, а оркестърът — по-разлудян, откогато и да било. Тогава реши, че докато са в ресторанта, ще остави да го водят картините в нейното съзнание.
Така той навреме видя желанието й да станат. Преди това един от оркестрантите се изправи пред микрофона и каза нещо за някакви влюбени. Думите неочаквано изпълниха Елена е желание за близост, тя мислено протегна ръце и ги сложи върху раменете му.
— Искаш ли да станем? — запита той.
Тя сякаш нямаше сили да отговори и само кимна.
Когато я прегърна, той усети тревогата и очакването, които му бяха познати, но сега вече те не бяха същите.
— Не знаех, че танцуваш така великолепно! — прошепна тя.
Андрей се усмихна — всъщност танцуваше Елена, а той следеше в съзнанието й какво тя очаква от него. Днес тялото на Елена се държеше по странен начин, то бе податливо и същевременно чуждо, притискаше се и се отдръпваше, изпадаше все повече в някаква вглъбеност, която му беше недостъпна… Докато танцуваха, тя го възприемаше сякаш само чрез танца. За нея Андрей като че бе единствено ритъм и движение, на които тя страстно желаеше да се подчини, но всеки път нещо я задържаше и мислите й потъваха някъде, за да се върнат после смутени и малко гузни.
По-късно, когато станаха да танцуват втори път, в нея се появи и нещо друго, което превръщаше преживяванията й в необикновено сложна плетеница. Сега Елена не внимаваше и той, естествено, също грешеше.
— Уморих се — най-после каза тя. — Нали не ми се сърдиш?
Той вече знаеше, че тя се страхува от нещо и иска по-скоро да седне на мястото си. За миг дори и очите й се уплашиха.
После танцуваха още два-три пъти, но излизаше бледо. Елена се насилваше да танцува и да бъде весела само заради него.
— По-добре е да си тръгнем! — предложи той. — Тук не може да се диша повече!
— Добре…
И си помисли: „Изгубена съм! Вече съм изгубена!“
Те минаха по мостчето над езерото и излязоха на алеята. Пред тях имаше два пътя — към огромните тъмни дървета на парка или към неестествено бялата светлина на улицата, отдето още долиташе шум на автомобили.
— Ела! — прошепна Елена и го хвана за ръката.
Когато нагазиха под дърветата, те видяха, че в парка не е толкова тъмно. От дънерите лъхаше хлад, миришеше на листа и треви. Под краката им тихо шумолеше пясъкът на алеята. Пред тях паркът се губеше в сиянието на звездите и то не хвърляше сянка, само полепваше по листата на дърветата.
Край едно дърво с огромна разперена корона Елена спря и се обърна към Андрей. В мрака не личеше онова напрежение на лицето й, то беше сега сякаш по-малко, едно осветено от звездите петно, което кротко го гледаше и чакаше. Той си спомни киното и сложи ръце върху раменете й, но това нищо не промени. Раменете й бяха топли и той едва ги докосваше, защото знаеше, че ако отпусне ръце, Елена ще се прегъне под тежестта им. Тя мълчеше. Понякога той долавяше в съзнанието й зараждащи се думи, но като че ли тя сама бързаше да ги унищожи, преди да са се оформили напълно.