Но най-характерната черта, свързана с тези излети, скитания, набези и проучвания, беше царството на жеста, панорамно в спомените. Човешките жестове. Всички — заети от света на животните и насекомите. Дори и жестовете на „изтънчените“ индивиди, или псевдоизтънчени, като например собствениците на погребални бюра, лакеите, божиите служители, икономите. Начинът, по който определен нищо и никакъв човек, когато го изненадат, отмята назад глава и цвили, се забиваше в ума ми дълго след като вече бях забравил думите и делата му. Открих, че има романисти, чиито специалитет е експлоатирането на подобни характерни черти, които не се колебаеха да прибегнат до малки трикове като конско цвилене, когато искат да напомнят на читателя за герой, споменат преди шейсет страници. Критиците ги наричаха занаятчии. И наистина бяха вещи в занаята.
Да, по моя си препъващ се и тромав начин аз стигах до най-различни открития. Едно от тях беше, че човек не може да скрие самоличността си под прикритието на трето лице, нито пък да утвърди самоличността си чрез използването на първо лице единствено число. Другото беше да не мисля пред белия лист. Се n’est pa moi, le roi, c’est I’autonome. Не аз, а Отецът в мен, с други думи.
Доста дисциплина изисква да накараш думите да текат, без да им правиш вятър с перо или да ги бъркаш със сребърна лъжичка. Да се научиш да чакаш, търпеливо да чакаш, като хищна птица, макар мухите да хапят като побеснели, а птичките да чуруликат налудничаво. Преди Авраам беше… Да, преди олимпиеца Гьоте, преди великия Шекспир, преди божествения Данте или безсмъртния Омир бе Гласът, и Гласът е бил във всеки човек. На човека никога не са му липсвали думи. Трудното е дошло едва когато човекът е принудил думите да правят формулират идеи. Не мърдайте и очаквайте идването на господаря! Изтрийте всяка мисъл, наблюдавайте спокойното движение на небесата! Всичко е течение и движение, светлина и сянка. Какво е по-неподвижно от огледалото, замръзналата безжизненост на стъклото — и все пак каква треска, каква ярост може да роди повърхността му!
„Бих желал най-любезно да наредите на служителите на Парковия отдел да подкастрят, окастрят и подрежат всички мъртви дървета, клонки, вейки, пънове, стърчащи клони, издънки, гадости, мръсни и обрасли части, ниски, твърде ниски и надвиснали клони и вейки от здравите дървета, да ги подкастрят изключително ниско до кората и да напръскат внимателно и идеално здравите дървета от основата до самия връх и навсякъде помежду им на всяка улица, авеню, площад, двор, алея, булевард и така нататък… и по този начин да дадат повече светлина, повече естествена светлина, повече въздух и повече красота на всички околни райони.“
Такова съобщение бих искал да изпращам на интервали на бога на литературното царство, за да мога да се избавя от объркването, да се спася от хаоса, да се освободя от маниакалното възхищение към живи и мъртви автори, чиито думи, фрази, образи барикадираха пътя ми.
А какво пречеше на уникалните ми мисли да се отприщят и да наводнят страницата? Вече от много години аз се разтакавах насам-натам като плъх, вземах това и онова от любимите майстори, скривах съкровищата си и после забравях къде съм ги скрил, и винаги търсех още, още, още. В някаква дълбока и забравена яма бяха заровени всички мисли и преживявания, които бих могъл да нарека свои и които със сигурност бяха уникални, но ми липсваше куражът да ги възкреся. Дали някой не ме бе омагьосал да се мъча с артритни чуканчета вместо два храбри юмрука? Дали някой не се бе навел над мен докато спя и не бе прошепнал: „Никога, никога няма да го постигнеш!“ (Със сигурност не и Станли, защото той презира шепненето. Не можеше ли той да съска като змия?) Кой тогава? Или да не би да беше това, че аз все още съм в стадия на пашкула — гъсеница, все още недостатъчно опиянена от великолепието и величието на живота?