На Мона сякаш й се струва невероятно смешно. Навсякъде по пода са разхвърляни дрехи, гребени и фиби.
— Не е необходимо да ходиш — повтаря тя. — Ще хванем такси.
— Трябва ли да нося и шапка?
— Ще видим, скъпа.
Опитвам се да им помогна, но само влошавам нещата.
— Остави ни намира — молят се те.
Така че аз сядам в ъгъла и наблюдавам ставащото. С едно око към часовника. (Вече става дванайсет.)
— Слушай — казвам, — не се мъчи чак толкова. Само й оправи косата и й метни една пола.
Те пробват обеци и гривни.
— Стига! — викам. — Тя прилича на коледна елха.
Около дванайсет и половина е, когато отиваме да хванем такси. Естествено, не се вижда нито едно. Тръгваме пеша. Стася куца. Отказала се е от шапката заради една барета. Сега изглежда почти официално. И твърде патетично. Това за нея е голямо изпитание.
Най-сетне успяваме да намерим такси. Те се разхилват. Мона иска Стася да си сложи червило, за да изглежда по-женствена.
— Ако изглежда още по-женствена — предупреждавам аз, — ще решат, че не е истинска.
— Колко време трябва да останем там? — пита Стася.
— Не знам. Ще си тръгнем толкова скоро, колкото можем. Надявам се към седем-осем.
— Тази вечер?
— Да, тази вечер. Не утре сутринта.
— Господи! — подсвирва тя. — Никога няма да успея да издържа.
Наближаваме целта си и аз казвам на таксито да спре на ъгъла, не пред къщата.
— Защо? — Мона.
— Така.
Таксито спира и ние се изсипваме от него. Стася е по чорапи, обувките й — в ръката.
— Обувай ги! — викам аз.
Пред погребалното бюро на ъгъла има голям дървен ковчег.
— Сядай на него и се обувай! — нареждам аз. Тя е послушна като дете. Краката й, естествено, са мокри, но сякаш няма нищо против. Мъчи се да надене обувките, баретата й се катурва и косата й се показва несресана. Мона трескаво се опитва отново да я приведе във форма, но фибите не се намират никъде.
— Зарежи я! Каква е разликата? — рева аз.
Стася разтърсва глава силно, като състезателна кобила и дългата й коса се разсипва по раменете й. Опитва се да си оправи баретата, но сега тя изглежда смешна независимо под какъв ъгъл е нахлупена.
— Хайде, да вървим. Носи я в ръка.
— Далече ли е? — тя пак почва да куца.
— Само на половин пресечка надолу в квартала. Сега живо.
Така тримата маршируваме надолу по Улицата на първите тревоги. Странно трио, както би казал Улрик. Мога да усетя пронизващите погледи на съседите, които се взират в нас иззад плътните колосани завеси. Синът на Милърови. А това трябва да е жена му. Коя от двете?
Баща ми е излязъл навън да ни посрещне.
— Малко закъснявате както винаги — но гласът му е жизнерадостен.
— Да. Как си? Честита Коледа! — навеждам се напред да го целуна по бузата, както правя винаги.
Представям Стася като стара приятелка на Мона. Обяснявам, че не сме могли да я оставим сама.
Той я посреща топло и ни повежда в къщата. Във вестибюла стои сестра ми — очите й вече са пълни със сълзи.
— Честита Коледа, Лорет! Лорет, това е Стася.
Лорет ентусиазирано целува Стася.
— Мона! — вика тя. — Ти как си? Мислехме, че изобщо няма да дойдеш.
— Къде е майка? — питам аз.
— В кухнята.
И сега тя се появява — майка ми с нейната тъжна, замислена усмивка. Кристално ясно е какво й минава през главата: „Точно както винаги. Винаги късно. И винаги нещо неочаквано.“
Тя прегръща всеки от нас подред.
— Сядайте, пуйката е готова. — И после казва с една от нейните пренебрежителни, злобни усмивки: — Предполагам, сте закусили?
— Разбира се, мамо. Много отдавна.
Тя ми хвърля поглед, който казва: „Знам, че лъжеш“, и се завърта на пети.
Междувременно Мона раздава подаръците.
— Не трябваше да го правиш — казва Лорет. Това е фраза, която тя е взела от майка ми. — Пуйката тежи седем килограма — добавя тя. А после се обръща към мен: — Свещеникът иска пак да ти бъде представен, Хенри.
Хвърлям бърз поглед към Стася да видя как го приема. На лицето й има съвсем бледа следа от добронамерена усмивка. Изглежда вътрешно развълнувана.
— Не искате ли първо по чашка портвайн? — пита баща ми. Налива догоре три чаши и ни ги подава.