Защо, зададох си въпроса, не съм се сетил досега да тръгна от къща на къща нагоре-надолу по тази улица и да напиша хроника за живота на обитателите й? Каква книга щеше да излезе само! Книга на ужасите. При това — такива познати ужаси. Онези ежедневни трагедии, които никога няма да излязат на първа страница. Тук Мопасан щеше да е в стихията си…
Пристигнахме и намерихме всички будни — бъбреха си любезно. Мона и Стася пиеха кафе. Вероятно бяха помолили за него — майка ми не би и сънувала да сервира кафе между основните хранения. Кафе се пиеше само на закуска, събирания на карти и „на кафе и клюки“. Както и да е…
— Хубава ли беше разходката?
— Да, мамо. Поразходихме се из гробищата.
— Хубаво. Гробовете добре поддържани ли бяха?
Говореше за семейните гробове. По-точно за гроба на баща си.
— Има място и за тебе — каза тя. — И за Лорет.
Хвърлих крадешком поглед към Стася, за да видя дали е успяла да остане сериозна. Мона се обади — и изтърси нещо съвсем неуместно:
— Той никога няма да умре. — Това каза.
Майка ми направи физиономия, като че е лапнала кисела слива. После се усмихна съчувствено първо на Мона, после и на мен. Всъщност когато й отговори, за малко не се разсмя:
— Не се безпокой, и той ще си отиде като всички нас. Я го погледни — вече е оплешивял, а няма и четирийсет. Той не се грижи за себе си. Нито пък ти. — Сега погледът й се промени — изразяваше доброжелателен упрек.
— Вал е гений — Мона нагази още по-дълбоко. Възнамеряваше да се разпростре по темата, но майка ми я спря.
— Трябва ли да си гений, за да пишеш разкази? — попита тя. В тона й се долавяше заплашително предизвикателство.
— Не — отвърна Мона, — но Вал щеше да е гений дори и ако не пишеше.
— Тц-тц! Със сигурност не е гений в печеленето на пари.
— Той не бива да мисли за пари — бързо отговори Мона. — Това е моя грижа.
— Докато той си стои вкъщи и дращи, така ли? — Злъчта потече. — Ами ти, такава хубавица като тебе, ти трябва да излезеш и да си намериш работа. Времената се промениха. Когато аз бях момиче, баща ми седеше на пейката от сутрин до мрак. Той печелеше парите. Не му трябваше вдъхновение… нито пък гений. Беше прекалено зает с това, децата му да са живи, здрави и щастливи. Нямахме майка… тя беше в лудницата. Но имахме него — и много го обичахме. За нас той беше и баща, и майка. Никога нищо не ни липсваше. — Тя замълча, за да се прицели по-добре. — Но този тук — и кимна към мен — този гений, както го наричаш, той е твърде мързелив да се хване на работа. Той очаква жена му да се грижи за него — и за другата му жена, и за детето му. Ако печелеше от това писане, нямаше да имам нищо против. Но да продължава да пише и доникъде да не стига — това не го разбирам.
— Но, майко… — възкликна Мона.
— Вижте — намесих се аз, — не е ли по-добре да зарежем тая тема? Няма смисъл. Не очаквам от теб да разбереш. Но ето какво трябва да разбереш… Баща ти не е станал първокласен шивач на палта за една нощ, нали? Сама си ми казвала, че е чиракувал дълго и тежко, че е пътувал от град на град из цяла Германия и най-накрая, за да не го вземат войник, заминал за Лондон. Същото е и с писането. Нужни са години, докато станеш майстор. И още повече години, докато получиш признание. Когато баща ти е шиел палто, вече е имало кой да го носи — не е трябвало да го пробутва на този и онзи, докато някой не се влюби в него и го купи…
— Само дърдориш — сряза ме майка ми. — Стига вече. — Тя стана и се упъти към кухнята.
— Не си отивайте! — примоли се Мона. — Изслушайте ме, моля ви! Познавам недостатъците на Вал. Но знам и какво има в него. Той не е празен мечтател, той наистина работи. Работи върху писанията си по-упорито, отколкото би могъл на която и да е работа. Това е неговата работа — да дращи, както го наричате вие. За това е роден. Страшно ми се иска да имах призвание — нещо, което да преследвам с цялото си сърце, нещо, в което да вярвам абсолютно. Доставя ми радост само да го гледам как работи. Когато пише, става друг. Понякога дори и аз не мога да го позная. Толкова е сериозен, толкова преизпълнен с мисли, толкова вглъбен в себе си… Да, и аз имах добър баща, баща, когото много обичах. И той искаше да стане писател. Но живя трудно. Бяхме голямо семейство, емигранти, много бедни. А майка ми беше много взискателна. Много повече обичах баща си, отколкото майка си. Може би само затова че е неудачник. За мен той не беше неудачник, разберете — аз го обичах. За мен нямаше значение какъв е и какво работи. Понякога, също като Вал, и той се правеше на смешник…