Тук майка ми трепна, погледна Мона с любопитни очи и възкликна: „О?“ Явно никой досега не се беше разпростирал върху тази страна на моята личност.
— Знам, че той има чувство за хумор — рече тя. — Но… смешник?
— Тя просто така се изразява — намеси се старият.
— Не — заинати се Мона. — Точно това искам да кажа… смешник.
— Никога не съм чувала за писател, който същевременно да е и смешник — беше нравоучителната тъпа забележка на майка ми.
Тук всеки друг би се отказал. Но не и Мона. Тя ме смая със своето упорство. Този път беше самата сериозност. (Или пък използваше възможността да ме убеди в своята вярност и преданост?) Както и да е, реших да я оставя да се разгърне напълно. По-добре хубава караница, какъвто и да е рискът, отколкото да говорят на другия език. Ако не друго, поне действаше съживяващо.
— Когато се прави на палячо — обясни Мона, — обикновено е, защото го боли. Той е чувствителен, знаете ли. Прекалено чувствителен.
— Мислех си, че кожата му е доста дебела — отбеляза майка ми.
— Сигурно се шегувате. Той е най-чувствителното същество на земята. Всички хора на изкуството са чувствителни.
— Вярно е — обади се баща ми. Сигурно мислеше за Ръскин или за онзи Райдър, горкичкия, с болезнено чувствителните пейзажи.
— Вижте, майко, няма значение колко време ще мине, докато признаят Вал и му отдадат дължимото. Той винаги ще има мен. И аз няма да го оставя да гладува или да страда. — Усетих как майка ми пак замръзна. — Видях какво стана с баща ми. На Вал това няма да му се случи. Той ще прави каквото иска. Имам вяра в него. И ще продължа да вярвам в него дори и целият свят да го отхвърли. — Тя се умълча задълго, после продължи още по-сериозно: — Защо вие не искате той да пише, това не е по силите ми да проумея. Не може да е затова че с писането си не печели пари, за да живее. Това си е негова тревога и моя също, нали? Не искам да ви обидя с думите си, но ето какво трябва да кажа: ако не го приемате като писател, никога няма да го почувствате като син. Как може да го разбирате, ако не познавате тази му страна? Той можеше и да е нещо друго, нещо, което повече ви допада, макар че е трудно да се прозре какво, след като го опознаете… поне както аз го познавам. И от каква ли полза ще му бъде, ако докаже на вас, на мен, на когото и да било, че може да е като другите? Чудите се дали той е добър съпруг, добър баща и така нататък. Уверявам ви, такъв е. Но е и много повече! Онова, което той има да даде, принадлежи на целия свят, не просто на семейството му, на децата му, на майка му и баща му. Може би ви звучи странно. Или жестоко?
— Фантастично! — отвърна майка ми и отговорът й изплющя като камшик.
— Добре, фантастично да бъде. Но е така. Един ден може да прочетете онова, което е написал, и да се гордеете, че е ваш син.
— Не и аз! — тросна се майка ми. — Бих предпочела да го видя как копае канавки.
— И това може да му се наложи някой ден — каза Мона. — Някои художници се самоубиват, преди да спечелят признание. Рембранд е свършил на улицата като просяк. А е един от най-великите…
— Ами Ван Гог? — изчурулика Стася.
— Този пък кой е? — попита майка ми. — Пак някой драскач?
— Не, живописец. Луд при това. — Гривата на Стася започваше да настръхва.
— На мен всичките ми звучат като хаховци — отсече майка ми.
Стася избухна в смях. Смееше се все по-силно и по-силно.
— Ами аз? — викна тя. — Не знаете ли, че и аз съм хахо?
— Хахо, но прелестна — додаде Мона.
— Луда съм за връзване, ето каква съм! — Стася продължаваше да се киска. — Всеки го знае.
Виждах, че майка ми е уплашена. Нямаше нищо лошо да си правиш шегички с думата „смахнат“, но да си признаеш, че си умопобъркан — това вече е съвсем друго нещо.
Баща ми спаси положението.
— Единият — смешник — рече той, — другата — хахо. Ами ти каква си? — обърна се той към Мона. — На теб има ли ти нещо?
Тя се усмихна и весело отговори:
— Аз съм абсолютно нормална. Това не ми е наред на мен.