Той се обърна към майка ми:
— Всички хора на изкуството са еднакви. Трябва да са малко луди, за да рисуват — и да пишат. Ами нашият стар приятел Джон Имхоф?
— Какво той? — майка ми го изгледа неразбиращо. — Трябваше ли той да избяга с друга, трябваше ли да зареже жена си и децата си, за да докаже, че е художник?
— Изобщо нямам предвид това. — Тя все повече и повече го дразнеше — той знаеше твърде добре колко тъпа и упорита може да бъде. — Не си ли спомняш физиономията му, когато го сварвахме ненадейно да работи? Стоеше в онази стаичка и рисуваше акварели, след като всички са си легнали. — Той се обърна към Лорет: — Качи се горе и донеси онази картина, дето виси в салона. Нали се сещаш — онази с мъжа и жената в лодката… Мъжът носи на гърба си наръч сено.
— Да — рече замислено майка ми, — той, Джон Имхоф, беше свестен човек, докато жена му не започна да пие. Но все пак трябва да кажа, че никога не е проявявал особен интерес към децата си. За нищо друго не мислеше освен за изкуството си.
— Той беше добър художник — заяви баща ми. — Работите му са прекрасни. Спомняш ли си витражите, които направи за църквичката зад ъгъла? И какво получи за толкова труд? Нищичко! Не, аз винаги ще помня Джон Имхоф, без значение какво е направил. Иска ми се само да притежавахме повече негови работи.
Лорет донесе картината. Стася я взе от нея и я разгледа подробно, очевидно с голям интерес. Страх ме беше да не каже, че е твърде академична, но не — тя беше самият такт и дискретност. Отбеляза, че е прекрасно изпълнена… много умело.
— Тази техника не е лесна — обясни тя. — Рисувал ли е с маслени бои? Не ме бива много да оценявам акварели. Но виждам, че е знаел какво прави. — Тя млъкна. После, сякаш предугадила верния курс, продължи: — Има един акварелист, от когото наистина се възхищавам. Това е…
— Джон Сингър Сърджънт! — възкликна баща ми.
— Точно така! — потвърди Стася. — Как така познахте? Тоест как познахте, че точно него имам предвид?
— Сърджънт е само един — отвърна баща ми. Това беше изказване, което бях чувал много пъти от устата на предшественика му, Айзък Уокър. — Сърджънт е само един, също както и Бетовен, Моцарт, Да Винчи… Нали?
Стася грейна. Почувства се насърчена да говори каквото мисли. Щом отвори уста, ме погледна и погледът й казваше: „Защо не ми каза това за баща си?“
— Изучавала съм ги всичките — каза тя, — а сега се опитвам да намеря себе си. Не съм толкова луда, колкото се преструвах преди малко. Знам повече, отколкото мога да осмисля, това е. Притежавам талант, но не и гений. Без гений нищо няма значение. А аз искам да бъда Пикасо… жената Пикасо. Не Мари Лорансеп. Разбирате ли ме?
— Разбира се! — потвърди баща ми. Майка ми междувременно беше напуснала стаята. Чувах я как трака със съдовете. Беше претърпяла поражение.
— Копирал е това от прочута картина — каза баща ми, сочейки акварела на Джон Имхоф.
— Няма значение — отвърна Стася. — Мнозина художници са копирали работите на онези, които са обичали… Но какво казахте, че се е случило с него — с този Джон Пи…?
— Избяга с друга. Заведе я в Германия, където се запознал с нея като момче. После дойде войната и той повече не се обади. Вероятно са го убили.
— Ами Рафаело — харесвате ли творчеството му?
— Няма по-велик майстор на рисунъка — незабавно рече баща ми. — А Кореджо — ето ви още един велик художник. Ами Коро! Няма нищо по-добро от един добър Коро, нали? Гейнсбъро никога не съм харесвал особено. Но Сисле…
— Вие май ги познавате всичките — отбеляза Стася, вече готова цяла нощ да играе тази игра. — А модернистите… И тях ли харесвате?
— Говорите за Джон Слоун, Джордж Лъкс… тези ли?
— Не — отвърна Стася. — Художници като Пикасо, Миро, Матис, Модиляни…
— Не съм успял да се запозная с тях — каза баща ми. — Но наистина харесвам импресионистите — онова, което съм видял от картините им. И Реноар, разбира се. Но той не е модернист, нали?
— В известен смисъл е — обясни Стася. — Помогнал е да се прокара пътят.
— Той несъмнено е обичал боята, това си личи — рече баща ми. — И е бил добър рисувач. Всичките му портрети на жени и деца са поразително красиви — врязват се в паметта ти. А цветята, костюмите… Всичко е толкова пъстро, нежно, живо… Той е нарисувал своята епоха, трябва да признаете. И тази епоха е била прекрасна — веселият Париж, пикници край Сена, „Мулен руж“, прекрасните градини…